Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Приклекна над противника… човека на „Северий Домна“, изпратен да го убие за нелоялността му… Усмихна се с усмивката на справедливия и праведния в благите очи на Аллах човек и като постави пръст на устните си, прошепна:

— Ш-ш-ш-т — толкова тихо, че само той и противникът му можаха да го чуят.

После взе камата на убиеца и се отправи пипнешком в тъмното към хола. Притисна се до стената и зачака, без да мисли за каквото и да било. Тази чудесна празнота му помогна да разбере откъде най-вероятно щеше да мине вторият човек. Знаеше, че ще има и втори, също както беше сигурен, че нападателят му няма да използва пистолет, за да го убие, защото това бяха два основни метода на действие на „Северий Домна“: прокрадване тихомълком и подкрепа. Той самият ги беше използвал в преследването на Борн и пръстена.

Една сянка, която падна диагонално на ширината на хола, потвърди предположението му. Сега знаеше къде е вторият човек, или по-скоро къде беше преди малко, защото той се движеше. Неговият другар беше имал достатъчно време да извърши убийството и сега той скъсяваше разстоянието помежду им, за да провери да не би нещо да се е объркало.

Нещо наистина не беше наред. Този факт беше потвърден от камата, хвърлена с голяма точност от Есай. Тя прониза гръдния му кош между две ребра и се заби в сърцето. Той се строполи на пода като антилопа гну, връхлетяна от лъв. Есай отиде при него, клекна, за да се увери, че няма пулс, нито повече живот. После се върна в спалнята, където първият убиец се гърчеше на пода с все по-некоординирани движения.

Запали лампата и се вгледа в лицето на човека. Не го познаваше, но и не очакваше да му е познат. От „Северий Домна“ нямаше да изпратят някой, когото би разпознал. Приклекна до него и каза:

— Съжалявам те, приятелю. Съжалявам те, защото реших да не те убивам и по този начин да не прекратявам мъките ти. Ще те оставя в това положение.

Той извади мобилен телефон за еднократна употреба и набра местен номер.

— Да? — каза Бенджамин Ел-Ариан.

— Има пратка, която трябва да вземете — рече Есай.

— Имате грешка. Не съм поръчвал нищо.

Есай постави джиесема до устата на убиеца и той издаде звуци, подобни на мучене на крава в беда.

— Кой е? — Нещо в тона на Ел-Ариан се беше променило.

Есай, който беше долепил отново джиесема до ухото си, долови тревога.

— Предполагам, че имаш тридесет минути, преди твоят убиец да умре. Животът му е в ръцете ти.

Есай затвори телефона, изправи се и го стъпка на парчета.

Сетне за последен път се обърна към убиеца.

— Ще кажеш на Бенджамин Ел-Ариан какво се случи тук и той ще постъпи с теб както намери за добре. Кажи му, че същата съдба чака всеки, когото изпрати срещу мен. Това е всичко, което трябва да направиш сега. Неговото… а и твоето време… свърши.

Мойра, застанала на десния борд на яхтата, наблюдаваше с очила за нощно виждане, които капитанът й беше дал преди малко, размяната на инфрачервени сигнали. Видя лодката да се поклаща над водата, когато яхтата я приближи. Извърна леко глава и видя в моторницата две фигури, застанали до човека, който изпращаше сигналите. Бяха мъж и жена. Мъжът би трябвало да е Аркадин, но коя бе жената и защо беше взел и друг човек на борда? Беренгария й беше казала, че Аркадин идва на срещите с яхтите й само с един помощник — възрастен мексиканец на име Ел Хералдо.

Капитанът беше оставил двигателите да работят на празен ход, докато яхтата се плъзгаше по инерция през черните вълни. Сега Мойра различи лицето на Аркадин, а до него беше… Сорая Мур!

За малко да изпусне очилата през борда. „Какво е това, по дяволите?“ — запита се тя. Всеки план можеше да има засечка, която да обърка работите. Ето че се беше появила такава и при нейния.

Чуваше само тихото плискане на водата, когато моторницата застана успоредно на яхтата. Един от екипажа хвърли въжена стълба, а друг отиде при лебедката. През това време други двама мъже от екипажа изтеглиха товара от долната палуба. Беренгария й беше обяснила подробно цялата процедура. В мрежата беше поставен сандък, който спуснаха с лебедката в лодката, за да може Аркадин да провери съдържанието му.

Докато ставаше това, Мойра се беше надвесила през перилата и се взираше в хората в моторницата. Погледна първо към Сорая, която зяпна от изненада.

„Какво е това, по дяволите?“ — казваше немият й въпрос към Мойра, която едва се сдържа да не се засмее. И двете реагираха по един и същ начин, когато се видяха.