Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— А сега — рече Борн, — кой си и за кого работиш?

— Фа… Фа… Фарид Левер. — Очевидно му беше трудно да говори.

Борн му показа френския паспорт.

— Още една лъжа и ще натъпча това в гърлото ти. Обещавам ти, че няма да го извадя.

Снайперистът преглътна и примигна, усетил парливия вкус в устата си.

— Фарид Казми. Аз съм човек на Джалал Есай.

Борн стреля в тъмното.

— От „Северий Домна“ ли?

— Вече не. — Казми замълча за момент, за да си поеме дъх и да преглътне. — Нужна ми е вода. Имаш ли някаква вода?

— Тези двамата, които застреля, също имаха нужда от вода. Единият е мъртъв — каза Борн. — Продължавай за Джалал Есай.

— Джалал беше член на „Северий Домна“. Скъса с тях.

— Това е много опасен ход. Сигурно е имал основателна причина.

— Пръстенът.

— Защо?

Езикът на Казми се показа и той се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Пръстенът му принадлежи. В продължение на години мислеше, че е изгубен, но после разбра, че брат му го е откраднал от него. Сега е у теб.

„Значи Джалал Есай е страховитият чичо на Холи“ — каза си Борн. Най-после загадката започна да се изяснява. От едната страна Холи с нейния хедонизъм, а от другата чичо й Джалал с религиозния си екстремизъм. Възможно ли беше бащата на Холи да е напуснал Мароко, за да я защити от брат си, който със сигурност е бил противник на тези нейни естествени склонности. При чичо си тя се е задушавала. Направо я е убивал с налагания от него начин на живот. А после, след смъртта на баща й, кой е застанал между Холи и чичо й? После изведнъж се сети: беше той. По някакъв начин Холи го беше наела да я защитава от Джалал Есай. Той го бе сторил, но странните отношения между Холи, Трейси, Перлис и Диего Херера, за които тя не му беше казала, я бяха погубили. Перлис бе научил за пръстена от нея и я беше убил, за да го вземе.

— Трябваше на всяка цена да взема пръстена — каза Казми, връщайки Борн към действителността.

— Независимо колко човешки живота ще коства това?

Казми кима и примигна от болка.

— Независимо колко. — В черните му очи се мярна нещо недоизказано. — Джалал ще си вземе пръстена.

— Какво те кара да твърдиш това?

За миг лицето на Казми като че ли се озари в усмивка и Борн се хвърли към устата му. Обаче беше твърде късно. Кътните му зъби явно бяха сдъвкали фалшив зъб и цианкалият вече действаше.

Борн се отпусна назад. Когато Казми престана да диша, стана и се отправи към къщата.

Питър Маркс лежеше на земята, като се стараеше да не мърда. Движението можеше да предизвика още загуба на кръв. Макар и добре обучен, никога досега не беше раняван по време на акция, нито където и да било другаде. Дори не му се беше случвало да се нарани случайно, да падне от стълба или да пропусне някое стъпало. Лежеше като умрял, чуваше как въздухът влиза и излиза от устата му, усещаше как кръвта пулсира в крака му, като че ли имаше второ сърце, но то беше зловещо и черно като нощта, сърце, което го приближаваше до смъртта или в чиито камери тя се бе промъкнала като крадец.

Маркс почувства, че животът може да бъде откраднат от него завинаги, както се беше случило със сестра му. Колко близо се почувства до нея в този момент! Като че ли в последната секунда беше успял да я грабне от онзи обречен самолет и да я притисне до себе си, носейки се през облаците. Внезапното прозрение колко голям е рискът за собствения му живот не го уплаши толкова като промяната в очакванията за бъдещето. Лежеше, безпомощен и кървящ, и наблюдаваше как една мравка се бори с току-що паднал лист. Беше нов, яркозелен, само преди секунди изпълнен с живот. Листът очевидно беше прекалено голям за мравката, но това не смущаваше насекомото и тя продължаваше да го дърпа и влачи през камъчета и корени — огромните препятствия в нейния свят. Маркс хареса тази мравка. Не се предаваше, независимо колко труден беше станал животът й. Упорстваше. Не се отчайваше. Беше решен да направи същото, да се погрижи за себе си и за тези, на които държеше… Сорая например… и то така, както никога, преди да го ранят, не си беше представял.

Известно време продължи да лежи. Не чуваше нищо друго, освен вятъра, който шумолеше от време на време в клоните на дърветата. Затова когато чу Криси да вика, се обади:

— Тук е Питър Маркс. Ранен съм в крака. Морено е мъртъв и Адам отиде да търси снайпериста.

— Ще изляза да ви прибера.

— Стойте там, където сте — отвърна й той. Извлачи се напред и седна с гръб, опрян в опела. — Районът не е безопасен.