Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Той пристъпи към нея, но трудно можеше да се каже дали беше заплаха, или за да е по-близо.

— Ти използваш хората и когато приключиш с тях, ги смачкваш като използвани книжни кърпички и ги хвърляш в боклука.

— Ами Борн? Той е същият като мен.

— Не — каза тя. — Изобщо не е като теб.

Усмивката му стана по-широка и за пръв път в нея нямаше и намек за заплаха или ирония.

— Е, най-после получих малко полезна информация за теб.

Тя за малко да се изплюе в лицето му, но разбра, че това ще го направи дори по-щастлив, защото щеше да покаже колко близко беше той до истината.

Изведнъж всичко в него като че ли се промени. Протегна ръка и прекара върховете на пръстите си по устните й. После посочи с ножа към Антонио.

— Върви да развържеш упоритото копеле. — Когато тя влезе още веднъж в огнището и клекна, за да освободи Антонио, той добави: — Вече не ми е нужен. Имам теб.

— Ето как се случи. — Криси стоеше в кухнята срещу прозореца над мивката. През него не се виждаше нищо друго, освен сивата зора, която се промъкваше като лека мъгла през върховете на дърветата. Не каза нищо, когато Борн влезе, но заговори, щом усети, че застана до нея.

— Кое как се случи? — наруши мълчанието Борн.

— Как те излъгах. — Криси пусна топлата вода и като подложи ръцете си под нея, започна да ги мие, сякаш беше лейди Макбет.

— Един ден — каза тя, — година след като се роди Скарлет, се погледнах в огледалото и си казах: „Имаш занемарено тяло.“ Мъж може би не може да го разбере. Бях занемарила тялото си заради майчинството, което означаваше, че занемарих себе си.

Тя продължаваше да мие ръцете си на чешмата.

— От този момент започнах да се мразя, а с това намразих и живота си, включително Скарлет. Разбира се, не можех да търпя това. Борих се срещу него и изпаднах в ужасна депресия. Започна да се отразява зле на работата ми, и то толкова очевидно, че деканът на факултета предложи, а после любезно, но твърдо настоя да изляза в дълга почивка. Накрая се съгласих, а и нямах друг избор. Но когато заключих вратата на кабинета зад себе си и напуснах Оксфорд, който остана зад колата задрямал като Авалон сред мъглата, разбрах, че трябва да направя нещо драстично. Разбрах, че неслучайно се бях затворила в едно място, където нищо не се променя. Като баща ми в Оксфорд се чувствах сигурна. Там всичко бе планирано предварително, предопределено беше, еднообразно, нямаше възможност дори и за най-малката промяна. Точно затова той реагираше така срещу начина на живот, избран от Трейси. Нейният живот го ужасяваше и затова се нахвърляше така гневно срещу нея. Едва в деня, когато напуснах Оксфорд, разбрах каква беше динамиката на семейството ми и как ми се е отразила. Мина ми през ума, че може да съм избрала този сигурен начин на живот заради него, а не заради себе си.

Тя спря водата и избърса ръцете си с кърпата за чинии. Отгоре кожата им силно се зачерви.

— Трябва да махна семейството си оттук.

— Веднага, щом дойде един приятел, ще напуснем — каза Борн.

— Ами Скарлет?

— Тя е с баща ти.

Криси погледна тъжно през вратата в гостната.

— Скарлет поне обича родителите ми. — Тя въздъхна. — Хайде да излезем навън. Тук ми е трудно да дишам.

Излязоха през кухненската врата сред падналата утринна роса. Въздухът беше леденостуден и когато говореха, от устата им излизаше пара.

— Какво се случи? — попита Борн.

— Нищо смислено, просто имах невероятен късмет, че срещнах Холи.

Борн трепна.

— Холи Мари Моро?

Тя кимна.

— Тя търсеше Трейси, но намери мен.

„Всичко в тази гатанка като че ли се връща към Холи“ — помисли си той.

— И станахте приятелки, така ли?

— Повече от приятелки, но и по-малко — каза тя. — Знам, че в това няма много смисъл. Започнах да работя за нея.

Борн се намръщи. Почувства се като миньор, който пристъпва в тъмен тунел едва-едва, но въпреки това инстинктивно знае накъде да завие.

— С какво се занимаваше тя?

Криси смутено се засмя.

— Беше, както тя евфемистично се изразяваше, началник-склад. От време на време пътуваше до Мексико за по две-три седмици. По молба на клиент организираше наркоранчо. Това са имения, собственост на мексикански наркобарони някъде в пустинята, обикновено на север в Сонора, но понякога и в по-южния щат Синалоа. Освен този, който се грижи за ранчото, в него има още един или двама пазачи. Там никой не живее постоянно…

И така, тя ме взе със себе си в Мексико Сити и ме помъкна по нощни клубове и бардаци, където избираше момичета от списък, който се актуализираше всяка седмица като календар или програма за деня. Отвеждахме ги в наркоранчото, собственост на настоящия клиент. Когато пристигахме там, имаше само шепа мексиканци, няколко пеони и тежковъоръжени пазачи, които ни гледаха с насмешка, дори когато зяпаха, облизвайки се, момичетата. Задачата ми беше да освежа обстановката и да настаня момичетата в отделни стаи. Пеоните вършеха черната работа.