Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Аркадин запали една необикновено голяма свещ и като я държеше високо като факла, се отправи към огнището. Непрогледният мрак вътре в него започна неохотно да отстъпва пред трептящия пламък на свещта.

След като тъмнината започна да се разсейва, вътре се забелязаха някакви очертания. Беше стол, а в него седеше фигура. Беше завързана към стола за глезените. Ръцете, очевидно завързани над китките, бяха отзад на гърба.

Аркадин поднесе още по-близо свещта. Светлината на пламъка се издигна нагоре по глезените на фигурата, по краката, по трупа и накрая освети лицето, окървавено и толкова подуто, че едното око беше затворено.

— Харесва ли ти изненадата? — попита Аркадин.

Чашата със сока се разби в плочите на пода, изплъзнала се от пръстите на Сорая.

Човекът, завързан за стола, беше Антонио.

Беше като игра на шах. Борн се вглеждаше в стария мъж и се опитваше да си го представи като директора на Центъра за изследване на древни документи по времето, когато беше в Оксфорд като Дейвид Уеб. Старецът също се вглеждаше в него и с всяка изминала секунда ставаше все по-уверен в самоличността на Борн.

Криси гледаше и двамата и сякаш се опитваше да отгатне кой ще матира другия.

— Адам, вярно ли е това, което казва баща ми? Наистина ли името ти е Дейвид Уеб?

Борн видя изход от положението — единственият възможен, — но той не му хареса.

— И да, и не — каза той.

— Във всеки случай името ти не е Адам Стоун. — В тона на Криси се усетиха метални нотки. — Което означава, че си излъгал Трейси. Тя те познаваше като Адам Стоун, аз също.

Борн се обърна да я погледне.

— Името ми е толкова Адам Стоун, колкото беше Дейвид Уеб някога. В различни периоди съм известен под различни имена. Но те са само имена.

— Проклет да си! — Криси стана, обърна му гръб и отиде в кухнята.

— Тя е много ядосана — каза единадесетгодишната Скарлет, обърнала към него лицето си — красиво, но още не напълно оформено.

— Сърдиш ли се? — попита Борн.

— Ти не си преподавател, нали?

— Всъщност съм — каза Борн. — Преподавател по лингвистика.

— В такъв случай мисля, че е страхотно. Имаш ли много тайни самоличности?

Борн се засмя. Харесваше това дете.

— Когато стане нужда.

— Сигналът на Батман! — Тя вдигна рязко глава и директно, по детски попита: — Защо си излъгал мама и леля Трейси?

Борн се канеше да отговори нещо за Трейси, но се сети навреме, че за Скарлет леля й все още е жива.

— Когато срещнах леля ти, бях под една от тайните ми самоличности. После Трейси е разказвала на майка ти за мен. Това беше най-добрият начин да я накарам бързо да ме изслуша.

— Щом като не си професор Дейвид Уеб, кой, по дяволите, си ти? — попита бащата на Криси, който видимо се беше посъвзел.

— Когато се познавахме, бях Дейвид Уеб — отвърна Борн. — Но не дойдох в Оксфорд и при вас под фалшив предлог.

— Какво правиш тук с дъщеря ми и внучката ми?

— Това е дълга история — каза Борн.

Лицето на стария човек придоби дяволито изражение.

— Обзалагам се, че има нещо общо с по-голямата ми дъщеря.

— Донякъде.

Старият човек стисна ръката си в юмрук.

— Този проклет надпис.

Борн почувства как го полазиха студени тръпки.

— Какъв надпис?

Старецът се вгледа с любопитство в него.

— Не помниш ли? Аз съм д-р Бишоп Атъртън. Ти ми донесе копие на фраза, за която каза, че представлява надпис.

И тогава Борн си спомни. Спомни си всичко.

Антонио седеше, свел глава, сред страховития мрак на огнището на манастира — мрак толкова плътен и черен, че заличаваше не само светлината, но и самия живот.

Сорая пристъпи към него, като се взираше в сумрака.

— Той не е твоят пул бой — каза Аркадин. — Това е съвсем ясно.

Тя не каза нищо, защото знаеше, че я предизвиква, за да измъкне информация. Това само по себе си беше обнадеждаващ знак, който показваше, че Антонио не е проговорил въпреки боя, който бе отнесъл.

След като реши, че възмущението е най-добрият й избор, тя се обърна към Аркадин:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Когато той се усмихна, заприлича на вълк, показал се през боровете.

— Искам да разбера кои ще бъдат бъдещите ми партньори. — Усмивката му стана по-широка, като нож, изваден от ножница. — Особено такива, които така удобно ми се предлагат?

— Партньори ли? — Тя се изсмя. — Напразно си мечтаеш, мой руски приятелю. Не бих станала твой партньор за…

В този миг той я сграбчи и притисна устните си в нейните, но тя го очакваше. Приведе се и го удари с коляно в слабините. Ръцете му потрепнаха за момент, но той не я пусна. Вълчата му усмивка не изчезна, ала в крайчеца на очите му проблеснаха сълзи.