Майкъл Конъли - Плашило

— Къде е Фреди? — попита тя.

— Не знам. Никой не го е виждал.

— Откога?

— Ти откога мислиш? Откакто напусна. Какво става бе? Първо ФБР, сега вие двамата. Кои сте вие?

— Не мисли за това. Къде би могъл да иде Фреди?

— Нямам представа. Откъде да знам?

Мазу рязко се изправи, като че ли имаше намерение просто да си тръгне с вързани зад гърба ръце. Рейчъл грубо го блъсна върху леглото.

— Не можете да се държите така с мене! Даже ми се струва, че не сте ченгета. Искам адвокат.

Тя заплашително пристъпи към леглото и заговори тихо и спокойно:

— Щом не сме ченгета, защо смяташ, че ще ти осигурим адвокат?

В очите на Мазу проблесна страх: беше разбрал, че се е натъкнал на нещо, от което може би няма да успее да се измъкне.

— Вижте, ще ви кажа всичко, каквото знам. Само ме пуснете.

Аз продължавах да се облягам на стената и се опитвах да си придам вид, сякаш това е поредният ми работен ден, в който хората понякога стават случайни жертви в нормалния ход на нещата.

— Къде мога да намеря Фреди? — попита Рейчъл.

— Нали ви казах! — изхленчи Мазу. — Не знам. Щях да ви кажа, ако знаех, ама не знам!

— Фреди хакер ли е?

Тя посочи стената, зад която беше бюрото.

— По-скоро трол. Обича да се ебава с хората, прави им гадости.

— Ами ти? Правил ли си такива неща с него? Не лъжи.

— Веднъж. Ама не ми хареса да прецаквам хората без причина.

— Как се казваш?

— Матю Мардсън.

— Добре, Матю Мардсън. Ами Деклън Макгинис?

— Какво Макгинис?

— Къде е?

— Не знам. Бил пратил имейл, че е болен и ще си остане вкъщи.

— Вярваш ли на това?

Той сви рамене.

— Не знам. Сигурно.

— Някой разговарял ли е с него?

— Не знам. Тия неща са над моето ниво.

— Това ли е всичко?

— Всичко, което знам!

— Тогава се изправи.

— Какво?

— Изправи се и се обърни с гръб към мен.

— Какво ще правите?

— Казах да се изправиш и да се обърнеш. Няма значение какво ще правя аз.

Мазу неохотно се подчини. Ако можеше, щеше да завърти глава на сто и осемдесет градуса, за да следи Рейчъл. Обаче трябваше да се задоволи с близо сто и двайсет.

— Казах ви всичко, което знам — отчаяно изломоти той.

Рейчъл пристъпи към него и заговори в ухото му:

— Ако разбера, че си ни излъгал, ще те намеря.

После го хвана за кабелната връзка, дръпна го покрай стената в работния участък, взе ножица от лавицата и преряза връзката.

— Махай се оттук и не казвай на никого за случилото се. Ако се раздрънкаш, ще разберем.

— Няма. Обещавам.

— Върви!

Той едва не се подхлъзна на гладкия под, докато се обръщаше към вратата. Разстоянието беше голямо и гордостта му го напусна на три метра от свободата. Мазу ги взе тичешком, отвори вратата и я затръшна след себе си. След пет секунди чух рева на мотора.

— Хареса ми как го метна на леглото — отбелязах. — Струва ми се, че вече съм виждал нещо подобно.

Рейчъл бегло се усмихна и отново стана делова.

— Не знам дали ще изтърчи при ченгетата, но предлагам да не се мотаем дълго тук.

— Тогава да си плюем на петите.

— Не, още не. Ще поогледаме, ще видим какво можем да открием за този тип. Десет минути, после се махаме. Не оставяй отпечатъци.

— Страхотно. И как да го постигна?

— Ти си репортер. Носиш ли вярната си химикалка?

— Естествено.

— Ами тогава я използвай. Десет минути.

Но не ни трябваха десет минути. Съвсем скоро стана ясно, че липсва всичко дори далечно свързано с личността на Фреди Стоун. Като използвах химикалката си, за да отварям шкафове и чекмеджета, установих, че са празни или съдържат кухненски прибори и опаковки с храна. В хладилника нямаше почти нищо. Във фризера открих няколко кутии замразена пица и празна форма за лед. Проверих в и под бюфета. Нищо. Надникнах под леглото и между матрака и скарата. Пак същото. Даже кошчетата за боклук бяха празни.

— Да вървим — каза Рейчъл.

Изправих се и видях, че тя вече е до вратата. Носеше под мишница кашончето, който беше оставил Мазу. Спомних си, че вътре има няколко флаша. Може би те съдържаха нужната ни информация. Затворих фризера и побързах след нея, ала когато излязох, тя не беше при колата. Обърнах се и я зърнах да завива зад ъгъла на сградата.

— Ей!

Затичах след нея. Рейчъл решително крачеше по уличката.

— Къде отиваш?

— Вътре имаше три кошчета — извика тя през рамо. — И трите празни.

И спря до първия от двата големи контейнера, поставени в ниши от двете страни на уличката. Когато я настигнах, ми подаде кашона на Фреди Стоун.