Майкъл Конъли - Плашило

Мотористът спря пред едноетажна тухлена сграда и слезе от мотора. Спрях до тротоара на половин пряка от сградата. Нямаше почти никакъв трафик и наоколо не бяха паркирани много автомобили. Младежът обаче изобщо не се оглеждаше за преследвачи. Свали си каската — наистина беше Мазу — и я преметна на фара. После откачи ластиците, вдигна кашона от багажника и го понесе към голяма плъзгаща се врата отстрани на постройката.

На верига висеше кръгла тежест като онези, които поставят на щангите. Мазу я хвана и удари с нея по вратата: чух трясъка от половин пряка, при затворени прозорци. Младежът зачака, ние също, ала никой не отвори. Мазу отново блъсна тежестта във вратата и постигна аналогичен отрицателен резултат. Заобиколи до голям прозорец, толкова мръсен, че нямаше нужда от щори, изтърка част от мръсотията с длан и надникна вътре. Нямах представа дали е видял някого, но се върна при вратата и я удари за трети път. Накрая явно му писна, защото хвана бравата и натисна вратата. За негова и наша изненада тя с лекота се плъзна настрани. Оказа се отключена.

Мазу се поколеба и за пръв път се огледа. Погледът му не спря върху колата ми, а бързо се върна върху отворената врата. Чухме го да вика Фреди. След няколко секунди влезе и затвори вратата.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Мисля, че трябва да влезем и ние. Фреди очевидно го няма и кой знае дали Мазу ще заключи, или пък ще реши да вземе нещо важно за следствието. В такава неконтролирана ситуация трябва да сме на място.

Превключих на скорост и изминах оставащата половин пряка до сградата. Рейчъл изскочи навън и забърза към плъзгащата се врата още преди да успея да паркирам. Последвах я.

Тя открехна вратата, колкото да се вмъкнем, и забърза напред в сумрака. Последвах я.

През пет-шест метра в просторното помещение се издигаха стоманени колони, които носеха покрива. Стени от гипсокартон го разделяха на участъци за живот, работа и физически упражнения. Забелязах лежанка с щангите, от които идваше чукалото на вратата. Имаше също баскетболен кош и поне половин игрище място. По-нататък видях скрин и неоправено легло. До една от вътрешните стени имаше хладилник и маса с микровълнова фурна, но не и мивка, печка и каквото и да е друго, напомнящо кухня. Мазу беше оставил кашончето на масата до микровълновата, ала от самия него нямаше и следа.

Настигнах Рейчъл до една от преградите от гипсокартон и до външната стена видяхме работно място. На лавици над бюрото имаше три екрана, под него — компютър. Клавиатурата обаче липсваше. Лавиците бяха задръстени с компютърна литература, кутии от софтуер и електронни части. Мазу го нямаше и там.

— Къде се е дянал? — прошепнах.

Рейчъл вдигна ръка да замълча, отиде до бюрото и разгледа мястото, където трябваше да е клавиатурата.

— Взел я е — каза тихо. — Знае какво можем да…

Прекъсна я звук от пускане на вода в тоалетна. Идваше от отсрещния ъгъл на склада и го последва шум от отваряне на врата. Рейчъл посегна към най-близката лавица, грабна една кабелна връзка, после ме хвана за лакътя и ме затегли към „спалнята“. Застанахме с гръб към междинната стена и зачакахме Мазу. Чувах стъпките му по бетонния под — приближаваха се. Рейчъл мина покрай мен и се приближи до ръба на стената. В момента, в който младежът се появи, тя се хвърли напред, сграбчи го за китката и врата и го метна върху леглото още преди да е разбрал какво става. Той падна тежко по очи и Рейчъл ловко скочи върху гърба му и извика:

— Не мърдай!

— Чакайте! Какво…

— Не се съпротивлявай! Казах да не мърдаш!

Изви ръцете му отзад и бързо ги стегна с кабелната връзка.

— Какво искате? Нищо не съм направил!

— Какво правиш тук?

Той се опита да погледне назад, но Рейчъл заби лицето му в матрака.

— Попитах какво правиш тук!

— Дойдох да донеса нещата на Фреди и просто реших да ползвам кенефа.

— Влизането с взлом е тежко престъпление.

— Не съм влизал с взлом. И нищо не съм откраднал. Фреди няма нищо против. Можете да го попитате.

— Къде е Фреди?

— Не знам. А вие коя сте?

— Няма значение. Кой е Фреди?

— Какво? Той живее тук.

— Какъв е той?

— Не знам. Фреди Стоун. Работим заедно. Тъй де, вече не… ей, ти! Ти си оная жена, дето днес идва на обиколка. Какви ги вършиш бе?

Рейчъл се смъкна от гърба му, защото вече нямаше смисъл да се крие. Мазу се претърколи по гръб и се надигна на лакти. Премести ококорените си очи от Рейчъл към мен и пак ги върна към нея.