Майкъл Конъли - Плашило

Изправих се.

— Ние успяхме, Рейчъл. А сега?

Тя отпусна вестника и на лицето й се изписа тъжно изражение.

— Мисля, че повече нищо не бива да пипаме тук. Трябва да повикаме Бюрото.

Отлично оборудваното ФБР винаги е готово за всичко. Час след като Рейчъл се обади в регионалния офис, бяхме разделени в помещения за разпити в превозно средство с големината на автобус, паркирано пред жилището на Фреди Стоун. Вътре ни разпитваха агенти, докато техни колеги търсеха в склада и на съседната уличка още следи от участието на Стоун в убийствата, както и податки за местонахождението му в момента.

Естествено, във ФБР не ги наричаха „помещения за разпити“ и щяха да възразят срещу името, което дадох на тази преоборудвана каравана — „Гуантанамо Експрес“.

Наричаха я „мобилен център за разговор със свидетели“.

Отведоха ме в куб без прозорци с размери три на три. Разпитваше ме агент Джон Бантъм, едър здравеняк, който сякаш изпълваше цялото помещение. Крачеше пред мен и периодично се пляскаше по бедрото с бележника си, струва ми се, за да ме накара да си мисля, че следващата му мишена може да е главата ми.

Въртя ме на шиш цял час — разпитваше ме как съм направил връзката с Уестърн Дейта и за всичките ни ходове с Рейчъл. През цялото време следвах съвета, който ми даде тя, преди да пристигнат федералните сили: „Не лъжи. Престъпление е да лъжеш федерален агент. Щом го извършиш, вече са те пипнали. Не лъжи за нищо“.

Затова казвах истината, но не цялата. Отговарях само на зададените ми въпроси и не разкривах подробности, за които не съм изрично попитан. Бантъм изглеждаше ядосан, че все не може да ми зададе правилния въпрос. Пот покриваше черната му кожа. Помислих си, че е въплъщение на яда на цялото Бюро от факта, че един вестникарски репортер е направил връзка, която те са пропуснали. Така или иначе, той не беше доволен от мен. Разговорът ни премина от приветливо събеседване в напрегнат разпит и този разпит продължаваше ли, продължаваше.

Накрая чашата преля и станах от сгъваемия стол, на който бях настанен. Дори когато се изправих, Бантъм пак стърчеше цели петнайсет сантиметра над мен.

— Вижте, казах ви всичко, което знам. Имам да пиша репортаж.

— Седнете, Не сме свършили.

— Това е доброволен разговор. Не сте този, който ще ми каже кога е свършил. Отговорих на всичките ви въпроси и сега само ги повтаряте, опитвате се да ме вкарате в противоречие. Това няма да се случи, защото ви казах истината. Може ли вече да си вървя?

— Мога да ви арестувам на мига, задето сте влезли с взлом и сте се представили за федерален агент.

— Е, щом ще си измисляте, можете да ме арестувате за каквото си щете. Но аз не съм влязъл с взлом.

Последвах друг човек в склада, когато го видяхме да влиза и решихме, че може да извърши престъпление. И не съм се представял за федерален агент. Онзи хлапак може и да ни е взел за агенти, но никой от нас не е казвал или вършил нещо, с което да сме дали основания за това.

— Седнете. Не сме приключили.

— Според мен приключихме.

Бантъм удари с бележника по крака си и се обърна с гръб към мен. Отиде при вратата, после пак се обърна.

— Трябва да отложите публикуването на репортажа си.

Кимнах. Най-после бяхме стигнали до въпроса.

— Ето за какво била цялата работа! Целият този разпит. И всичките ви заплахи.

— Това не беше разпит. Повярвайте ми, иначе щяхте да разберете.

— Няма значение. Не мога да отложа публикуването на репортажа. Това е важен напредък във важно разследване. Пък и ако лицето на Стоун се появи в медиите, ще го заловите по-лесно.

Той поклати глава.

— Още не. Нужно ни е едно денонощие, за да анализираме всичко, което открихме тук и на другите места. Трябва да го направим, преди той да научи, че сме по следите му. После лицето му спокойно може да се появи в медиите.

Седнах на сгъваемия стол. Обмислях възможностите. Бях длъжен да обсъждам подобни сделки с редакторите си, но вече бях отминал този етап. Това беше последният ми репортаж и разчитах само на собствената си преценка.

Бантъм взе един облегнат на стената стол, разгъна го и седна за пръв път от началото на разпита. Точно срещу мен.

Погледнах си часовника. Наближаваше четири. Редакторите в Лос Анджелис скоро щяха да се съберат на ежедневната си планьорка и да подготвят първата страница за следващото издание.

— Ето какво ще направя — взех решение накрая. Днес е вторник. Ще изчакам с репортажа и ще го напиша утре за изданието в четвъртък. Няма да го пуснем на уебсайта и телеграфните агенции няма да го разпространят преди четвъртък сутринта. По телевизиите ще се появи още по-късно.