Майкъл Конъли - Плашило

— Да.

— Ами, Бюрото провери всички самолети, излетели от международното летище и Бърбанк за Вегас онази нощ. Само четирима пътници са си купили билети на момента. Всички останали са имали резервации. Наши агенти открили и разпитали трима от тях. Чисти са. Четвъртият, естествено, си ти.

— Може да е пътувал с кола.

Тя поклати глава.

— Възможно е. Но тогава защо е пратил пистолета по куриерска служба? Разбираш ли? Пратката има смисъл само ако е пътувал със самолет или я е получил някой друг.

— Партньорът му.

Всичко започваше да ми се струва логично.

— Значи Анджела влиза в сайта капан и ги предупреждава. Те прочитат електронната й поща. Прочитат и моята. И в отговор единият заминава за Лос Анджелис, за да се погрижи за нея, а другият — за Вегас, за да се погрижи за мен.

— Да. Така виждам нещата.

— Чакай, чакай. Ами телефонът й? Нали Бюрото е установило, че убиецът ми се е обадил по нейния телефон от вегаското летище? Как е стигнал телефонът…

— С куриерската пратка. Пратил е твоя пистолет и нейния телефон. Знаели са, че така още по-тясно ще те свържат с убийството й. След твоето самоубийство полицията е щяла да открие нейния телефон в стаята ти. После, след като планът им се провалил, Стоун ти се е обадил от летището. Може просто да му се е приказвало, но може и да е искал да ти внуши, че има само един убиец, който е отишъл от Лос Анджелис във Вегас.

— Стоун ли? Искаш да кажеш, че Макгинис е отишъл в Лос Анджелис при Анджела, а Стоун — във Вегас при мен.

— Да. Ти каза, че мъжът с бакенбардите е най-много на трийсет. Стоун е на двайсет и шест, а Макгинис — на четирийсет и шест. Можеш да се дегизираш, но е много трудно да скриеш възрастта си, без да се издадеш. И е много по-трудно да се престориш на по-млад, отколкото на по-стар. Басирам се, че твоят човек с бакенбардите е Стоун.

Беше логично.

— Има още нещо, което показва, че си имаме работа с екип — продължи Рейчъл. — През цялото време е било пред очите ни.

— А именно?

— Нещо недоизяснено в убийството на Дениз Бабит. Оставили са я в багажника на собствената й кола в южната част на Лос Анджелис, където я е открил Алонзо Уинслоу.

— И какво?

— Ако убиецът е действал сам, как е напуснал района, след като е оставил колата й? Било е късно през нощта в квартал, населен предимно с чернокожи. Автобус ли е взел, или е повикал такси и го е изчакал на тротоара? Родия Гардънс е на километър и половина от най-близката спирка на метрото. Бял мъж пеша посред нощ в квартал на чернокожи? Съмнявам се. Завършекът на едно толкова добре подготвено убийство не може да е планиран така. Нито една от тези версии не звучи много логично.

— Значи някой е откарал онзи, който е оставил колата й на паркинга.

— Позна.

Кимнах и замълчах, обмислях новата информация.

— Трябва да се залавям за работа, Джак — каза Рейчъл. — А ти трябва да излетиш за Лос Анджелис.

— Каква е задачата ти? Освен мен, имам предвид.

— Ще работя с ГИЕУ в Уестърн Дейта.

— Затворили ли са фирмата?

— Повече или по-малко. Пратили са всички да си вървят вкъщи, освен персонала, необходим да поддържа системите и да помага на колегите от ГИЕУ. Карвър в бункера, струва ми се, и О’Конър горе, може би и още неколцина.

— Това ще ги съсипе.

— Нищо не можем да направим. Пък и щом президентът на компанията и неговият млад помощник са ровили в архивираната информация, за да търсят жертви за общите си смъртоносни наклонности, мисля, че клиентите им имат право да го знаят. Пък каквото ще да става.

— Ясно.

— Трябва да тръгваш, Джак. Казах на Бантъм, че ще се справя сама. Иска ми се да те прегърна, но сега не е моментът. И внимавай много. Обаждай ми се за всичко и естествено, веднага ако някой от тези двамата ти се обади пак.

Кимнах.

— Добре. Ще се върна в хотела да си взема багажа. Да ти запазя ли стаята?

— Не, сега ми плаща Бюрото. Остави куфара ми на рецепцията. По-късно ще ида да си го прибера.

— Добре, Рейчъл. И ти внимавай много.

Докато се обръщах към колата си, я стиснах за китката. Не ми пукаше, че Бантъм или някой друг агент от автобуса може да ни гледа.

След минути вече виждах склада в огледалото. Саутуест Еърлайнс ме бяха включили в списъка на чакащите за полет до Лос Анджелис, ала не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху мисълта, че неизвестният извършител всъщност са двама убийци, действащи в съдружие.

Тази мисъл, че двама души действат на една и съща дължина на вълната на сексуалния садизъм и убийството, усилваше ужаса, пораждан от такива страшни неща, повече от двойно. Спомних си термина, използван от Йоланда Чавес по време на обиколката в Уестърн Дейта. „Тъмно влакно“. Можеше ли да има нещо по-дълбоко и тъмно в човешката същност от желанието да бъдат споделени неща като сполетелите Дениз Бабит и другите жертви? Съмнявах се. Самата мисъл ме вледеняваше до дъното на душата ми.