Майкъл Конъли - Плашило

Тримата агенти от групата за извличане на електронни улики бяха реквизирали трите бюра в контролната зала. Карвър нервно се разхождаше зад тях и сегиз-тогиз надзърташе над раменете им към екраните. Не се боеше, защото знаеше, че ще открият само каквото иска той. Но трябваше да се преструва на разтревожен. В края на краищата случващото се застрашаваше репутацията на Уестърн Дейта и бизнеса им в цялата страна.

— Успокойте се, господин Карвър — каза агент Торес. — Предстои ни дълга нощ и като крачите така, само ще я направите още по-тежка, и за себе си, и за нас.

— Извинявайте — отвърна главният технолог. — Просто се безпокоя до какво ще доведе всичко това, нали разбирате?

— Да, господине, разбираме. Защо не…

Прекъсна го мелодията на „Ездачи в бурята“ — разнесе се от джоба на лабораторната престилка на Карвър.

— Извинете. — Той извади джиесема и се обади.

— Аз съм — чу гласа на Фреди Стоун.

— Привет — бодро за пред агентите поздрави Карвър.

— Откриха ли го вече?

— Още не. Ще съм зает тук известно време.

— Тогава аз ще действам по плана, нали?

— Играта просто ще трябва да почне без мен.

— Това е моето изпитание, познах ли? Трябва да ти се докажа.

Каза го с нотки на негодувание.

— След случилото се миналата седмица с удоволствие ще почакам.

Оттатък последва мълчание. След няколко секунди Стоун смени темата.

— Ония агенти знаят ли вече кой съм?

— Нямам представа, но в момента нищо не мога да направя по този въпрос. Работата е на първо място. Идната седмица със сигурност ще съм свободен и ще можеш да ми вземеш парите тогава.

Карвър се надяваше, че слушащите го агенти ще вземат репликите му за покерджийски разговор.

— Ще се срещнем там, нали? — попита Стоун.

— Да, вкъщи. От теб чипса и бирата. Хайде, до скоро. Трябва да затварям.

Прекъсна и пусна телефона в джоба си. Шикалкавенето и негодуванието на Фреди го безпокояха. Преди три дни младокът го умоляваше да му пощади живота, а днес не искаше да му се нарежда какво да прави. Карвър започваше да съжалява. Навярно трябваше да приключи всичко в пустинята и да зарови Стоун в ямата заедно с Макгинис и кучето. Край на историята. Край на опасността.

Все още можеше да го направи. Може би по-късно вечерта. С един удар щеше да елиминира няколко проблема. Това щеше да е краят за Стоун и много други неща. Уестърн Дейта нямаше да издържи скандала. След закриването й щеше да му се наложи да се премести. Сам. Като преди. Щеше да запомни научените уроци и да започне наново някъде другаде. Биваше го да се променя. Знаеше как се прави.

„Аз се променям, вижте как се променям. Вижте как се променям“.

Торес се извърна от екрана и го погледна. Карвър се сепна. Дали беше затананикал на глас?

— Покер вечер, а? — попита агентът.

— Да, извинявайте, че ви попречих на работата.

— Вие извинявайте, че пропускате играта.

— Няма нищо. Сигурно ще ми спестите поне петдесетачка.

— Бюрото винаги се радва да помогне.

Торес се захили. Жената, която седеше на съседното бюро, агент Маури, също.

Карвър се опита да се усмихне, ала му се стори фалшиво и се отказа. Всъщност нямаше на какво да се смее.

Цялата вечер останах в хотелската стая. Написах по-голямата част от утрешния репортаж и периодично звънях на Рейчъл. Съчиняването на материала не беше проблем. Първо разговарях с Прендъргаст и му пратих заглавие с резюме. После се заех със самата история. Макар че щяха да я пуснат чак в следващото издание, вече разполагах с основните моменти. На другата сутрин щях просто да добавя последните подробности.

Ако получех нови подробности, естествено. Мъждукащата ми досега параноя започна да се усилва, след като Рейчъл не отговаряше нито на почасовите ми обаждания, нито на гласовите ми съобщения. Плановете ми за вечерта — а и за бъдещето — се натъкнаха на коварните скали на съмнението.

Към единайсет джиесемът ми най-после иззвъня. На дисплея пишеше „Меса Верде Ин“, Рейчъл.

— Как е в Лос Анджелис? — попита тя.

— Бива. Опитвах се да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми?

— Съжалявам. Батерията ми падна. Отдавна не я бях зареждала. Сега съм в хотела, току-що се настаних. Благодаря, че си оставил куфара ми на рецепцията.

Обяснението с падналата батерия звучеше правдоподобно. Започнах да се отпускам.

— Няма проблем. Коя стая ти дадоха?

— Седемстотин и седемнайсет. Ами ти? Прибра ли се вкъщи в крайна сметка?