Майкъл Конъли - Плашило

— Разбира се. Какво по-точно?

Станах от леглото, готов да посрещна новината изправен. Отидох при кофичката за лед и извадих бутилката. Взирах се в нея, докато Рейчъл говореше.

— Ами, нали разбираш, не исках да сведем всичко само до работата.

Почувствах се малко по-добре. Върнах бутилката в кофичката и започнах да издърпвам копието, пронизало гърдите ми.

— И аз.

— Всъщност си мислех… Знам, че ще ти прозвучи шантаво.

— Какво?

— Ами, когато днес ми предложиха да ме възстановят в Бюрото, се почувствах толкова… Не знам, сигурно въодушевена. В известен смисъл отмъстена. Но после, когато се върнах сама в хотела, започнах да си мисля за нещо, което ти каза уж на шега.

Не се сещах какво има предвид, затова играх на сляпо.

— И?

Тя се позасмя.

— Ами, мисля, че наистина може да е забавно да пробваме.

За теорията за единствения куршум ли ставаше въпрос? „Какво ли съм казал?“

— Наистина ли смяташ така?

— Е, аз не разбирам от бизнес, не знам и как ще привлечем клиенти, обаче ми се струва, че ще ми е приятно да водя разследвания заедно с теб. Ще е забавно. Вече е забавно.

Спомних си. „Уолинг и Макавой, дискретни разследвания“. Усмихнах се. Окончателно изтеглих копието от гърдите си и го забих в твърдата земя: предявявах правата си като астронавта, забил знамето на Луната.

— Да, Рейчъл, права си — съгласих се с надеждата, че хладнокръвната ми смелост скрива вътрешното ми облекчение. — Само че не съм сигурен. Ти беше много разстроена, че те махат от Бюрото.

— Знам. Може да се заблуждавам. Сигурно в крайна сметка ще се занимаваме с разводи и това постепенно ще убие тръпката.

— Сигурно.

— Но все пак може да се помисли върху този въпрос, нали?

— Виж, аз нямам никакви ангажименти. Тъй че няма да чуеш от мен възражение. Просто държа да съм сигурен, че няма да сбъркаш. Искам да кажа, Бюрото всичко ли ти опрости? Възстановяват те на работа, и край?

— Навярно не. Ще се притаят и ще ме дебнат. Винаги постъпват така.

Чух почукване на вратата й и приглушен глас:

— Румсървиз.

— Вечерята ми пристигна — каза Рейчъл. — Ще затварям.

— Добре. До скоро, Рейчъл.

— До скоро, Джак. Лека нощ.

Усмихнах се. Това „до скоро“ щеше да е по-скоро, отколкото си мислеше Рейчъл.

Измих си зъбите, погледнах се в огледалото, извадих бутилката шардоне от кофичката и пъхнах в джоба си сгъваемия тирбушон, който ми бяха донесли от румсървиза. Уверих се, че съм си взел електронния ключ, и излязох от стаята.

Стълбището се намираше точно срещу вратата ми, а Рейчъл беше само един етаж над мен и няколко стаи нататък, затова реших да не губя нито минута. Отворих вратата на стълбището и се заизкачвах, като взимах по две стъпала наведнъж. Стигнах до междинната площадка. Мислех си какви ще са първите й думи, когато отвори и ме види на прага. Усмихнато продължих към седмия етаж. И тогава видях мъж, проснат по гръб до вратата в коридора. Мъж с черен панталон, бяла риза и папийонка.

Беше сервитьорът, който ми беше донесъл вечерята и бутилката вино.

Ставаше нещо лошо. Изкачих последните стъпала и видях кръв по цимента под него. Приклекнах до тялото и оставих бутилката.

— Ей!

Побутнах го по рамото, за да видя дали ще реагира. Нищо. Заключих, че е мъртъв. Закачената на колана му служебна карта потвърждаваше самоличността му.

Едуард Хувър

Кухненски персонал

Направих поредната светкавична логическа връзка.

Рейчъл!

Скочих от пода и рязко отворих вратата. Докато влизах в коридора на седмия етаж, извадих джиесема си и набрах спешния номер. Планът на хотела представляваше широко отворена подкова и аз се намирах в десния й край. Затичах се напред, като четях номерата. 722, 721, 720… Стигнах до стаята на Рейчъл и видях, че вратата е открехната. Влязох, без да чукам.

— Рейчъл?

Нямаше никого, но забелязах очевидни следи от борба. По пода бяха пръснати чинии, прибори и пържени картофки от количката на румсървиза. Завивките на леглото липсваха, на пода лежеше оцапана с кръв възглавница.

Осъзнах, че съм отпуснал телефона до бедрото си и от него ме вика тенекиен глас. Изскочих в коридора и вдигнах джиесема.

— Ало?

— Тук телефон за спешна помощ, какъв е случаят?

Обзет от паника, затичах по коридора и закрещях по джиесема:

— „Меса Верде Ин“, седми етаж. Елате незабавно!

Завих по централния коридор и за частица от секундата зърнах мъж с изрусена коса и червено келнерско сако. Буташе голяма количка за пране през двукрилата врата срещу асансьорите за гости. Макар да го видях само за миг, ситуацията ми се стори странна.