Майкъл Конъли - Плашило

— Ей!

Хукнах с всички сили и прелетях през вратата само секунди след като крилата й се бяха затворили. Озовах се в малък служебен вестибюл. Вратата на сервизния асансьор се затваряше. Хвърлих се към нея, протегнах ръка напред, ала закъснях. Отдръпнах се и погледнах нагоре. Над вратата нямаше цифри или стрелки, показващи накъде се движи мъжът. Върнах се през двукрилата врата и се втурнах към асансьорите за гости.

Бързо натиснах бутона за надолу — това бе очевидното решение. Долу беше изходът. Пътят за бягство. Спомних си приведената поза на мъжа. Явно буташе нещо по-тежко от пране. Рейчъл. Сигурен бях.

Асансьорите за гости бяха четири и извадих късмет: още щом натиснах бутона, вратата звънна и се отвори. Скочих вътре и видях, че бутонът за фоайето вече свети. Неколкократно ударих с длан по бутона за затваряне и чаках сякаш цяла вечност, докато тя бавно и плавно се плъзгаше към стената.

— Спокойно, приятел. Ще стигнем навреме.

Обърнах се и видях, че в асансьора вече има човек. Носеше бадж на участник в конференция, със синя панделка. Отворих уста да му кажа, че случаят е спешен, после се усетих, че още държа телефона.

— Ало? Чувате ли ме? Отсреща се разнасяше пращене: връзката не беше прекъснала. Асансьорът потегли надолу.

— Да, господине. Пратих полицията. Бихте ли ми казали…

— Един тип, облечен като келнер, се опитва да отвлече федерален агент. Съобщете на ФБР. Пратете всички… ало? Чувате ли ме?

Нищо. Край на връзката. Асансьорът рязко спря. Бяхме стигнали фоайето. Моят спътник се сви в ъгъла и се опита да се направи на изчезнал. Изскочих навън още преди вратата да се е отворила напълно.

Ориентирах се накъде би трябвало да е сервизният асансьор, тръгнах наляво и после пак наляво през врата с надпис „Вход за външни лица забранен“. Озовах се в някакъв заден коридор. Чух тракане на посуда и усетих мирис на готвено. Имаше стоманени стелажи, отрупани с огромни консерви и други продукти. Стигнах до сервизния асансьор, ала от мъжа с червеното сако и количката за пране нямаше и следа.

Дали го бях изпреварил? Или вече беше избягал?

Натиснах бутона.

— Ей, тук е забранено за външни лица.

Рязко се обърнах. Към мен се приближаваше мъж с бели дрехи на готвач и мръсна престилка. Тъкмо вадеше цигара.

— Видяхте ли един човек с количка за пране? — попитах бързо.

— Не и в кухнята.

— Има ли подземен етаж?

— Няма.

И махна с ръката, в която държеше цигарата. Разбрах, че излиза да пуши. Някъде наблизо имаше изход.

— Има ли изход тук към паркинга?

Той посочи зад мен.

— Сервизният изход е… ей, пази се!

Понечих да се обърна към асансьора и в същия момент ме връхлетя количката за пране. Блъсна ме в хълбока, залитнах и протегнах ръце, за да не се просна върху купчината покривки и чаршафи. Усетих под прането нещо меко, но плътно и разбрах, че е Рейчъл.

Вратата на асансьора вече се плъзгаше към стената — мъжът с червеното сако натискаше бутона за затваряне. Моментално познах лицето му от полицейската снимка, която бях видял. Сега беше гладко избръснат и рус, но бях сигурен, че е Марк Куриър. Погледнах таблото. Светеше най-горният бутон. Бакенбардът се качваше обратно горе.

Дръпнах чаршафите и видях Рейчъл. Още носеше дрехите от сутринта. Лежеше по корем, със завързани зад гърба ръце и крака, главата й беше извърната на една страна. През устата й беше завързан колан на хавлиен халат. От носа и устата й течеше кръв. Очите й бяха изцъклени.

— Рейчъл!

Смъкнах колана от устата й.

— Рейчъл? Как си? Чуваш ли ме?

Тя не отговори. Готвачът се приближи и надникна в количката.

— Какво става, по дяволите?

Рейчъл беше вързана с пластмасови кабелни връзки. Извадих сгъваемия тирбушон от джоба си и ги прерязах с ножчето за опаковката на тапата.

— Помогни ми да я вдигнем!

Внимателно я свалихме от количката и я сложихме на пода. Клекнах до нея и се уверих, че кръвта не е запушила дихателните й пътища. Ноздрите й бяха задръстени със спечена кръв, но устата й беше свободна. По лицето й имаше следи от удари и започваше да се подува.

Вдигнах глава към готвача.

— Иди да повикаш охраната. И се обади на спешния телефон. Бързо!

Той се втурна по коридора. Сведох очи към Рейчъл и видях, че започва да идва в съзнание.

— Джак?

— Спокойно, Рейчъл. В безопасност си.

Очите й бяха уплашени и измъчени. Обзе ме ярост.

От дъното на коридора чух готвача да вика:

— Идват! Линейката и полицията!