Майкъл Конъли - Плашило

Пак си погледнах часовника.

— Това ще ви даде цели трийсет и шест часа. Най-малко.

Бантъм кимна.

— Добре. Мисля, че ще ни стигнат.

И понечи да се изправи.

— Почакайте, това не е всичко. Ето какво искам в замяна. Логично е да искам изключителните права. Този напредък в следствието е благодарение на мен, затова материалът е мой. Никакво изтичане на информация, никакви пресконференции, преди репортажът ми да излезе на първа страница на „Таймс“.

— Това не е проблем. Ще…

— Не съм свършил. Има още. Искам достъп. Искам да бъда включен в системата. Искам да знам какво става. Искам да участвам.

Той се подсмихна и поклати глава.

— Не можете да участвате. Ако искате да участвате, вървете в Ирак. Ние не включваме цивилни лица, особено репортери, в разследванията си. Това може да е опасно и усложнява всичко. А може и да провали съдебното преследване.

— Тогава нямаме сделка и трябва веднага да се обадя на своя редактор.

Бръкнах в джоба си да извадя мобилния си телефон. Жестът ми беше театрален, но се надявах да окаже нужното въздействие.

— Добре, почакайте — спря ме Бантъм. — Аз не мога да взема това решение. Стойте тук, скоро ще се върна.

Той се изправи и тръгна към вратата, после отново се обърна към мен.

— Нали няма да бързате да се обаждате по телефона?

— Зависи колко ще ме държите тук.

Агентът кимна, излезе и затвори вратата. Станах и натиснах бравата. Както предполагах, беше заключено. Извадих джиесема си и проверих дисплея. Нямаше сигнал. Толкова за театралния ми жест. Звукоизолацията на куба сигурно спираше вълните и Бантъм го знаеше. Молбата му да не се обаждам по телефона явно бе само феберейска тактика за психологически натиск.

Останах на твърдия сгъваем стол още цял час. От време на време силно хлопах по вратата или крачех из тясното помещение като Бантъм. Изолацията започваше да ми въздейства. Все си поглеждах часовника и проверявах телефона, макар да знаех, че няма сигнал и че това положение няма да се промени. По някое време реших да проверя параноичната си теория, че ме наблюдават и подслушват. Отворих джиесема и обиколих ъглите като човек, който следи гайгеров брояч. В третия ъгъл се престорих, че съм хванал сигнал, набрах някакъв номер и поведох възбуден разговор с моя редактор: съобщих му, че съм готов да продиктувам репортаж за важен напредък в идентифицирането на серийния убиец.

Бантъм обаче не се втурна във фургона и това доказваше една от две възможности. Или помещението не се подслушваше, или агентите, които ме наблюдаваха, знаеха, че мобилната ми връзка е блокирана и не съм в състояние да проведа такъв разговор.

В 17:15 вратата най-после се отвори. Само че не влезе Бантъм. А Рейчъл Уолинг. Изправих се. Очите ми сигурно издадоха изненадата ми, ала успях да озаптя езика си.

— Седни, Джак — каза тя.

Поколебах се, но се подчиних.

Рейчъл се настани на стола срещу мен. Погледнах я и посочих тавана, като въпросително повдигнах вежди.

— Да, слушат ни — потвърди тя. — И ни наблюдават. Но можеш да говориш свободно, Джак.

Свих рамене.

— Е, нещо ми подсказва, че си понатежала, откакто се видяхме последния път. Дали не е от служебната карта и пистолета?

Тя кимна и каза:

— Всъщност още нямам служебна карта и пистолет, но скоро ще получа.

— Не ми казвай, ще се сетя! Открила си Осама бен Ладен в Грифит Парк?

— Не точно.

— Но са те върнали на работа.

— Формално оставката ми още не е подписана. Бюрокрацията действа мудно, нали знаеш. Извадих късмет. Позволиха ми да я оттегля.

Наведох се напред и прошепнах:

— Ами самолетът?

— Няма нужда да шепнеш. Самолетът вече не е проблем.

— Надявам се, че го имаш в писмена форма.

— Имам всичко, което ми трябва.

Кимнах. Разбирах за какво става дума. Беше използвала всичките си възможности за оказване на натиск, за да сключи сделка.

— Значи искат в пресата да излезе, че неизвестният извършител е разпознат като Фреди Стоун от агент, а не от човек, когото току-що са изхвърлили от Бюрото.

— Нещо подобно. Сега ми възложиха да се заема с теб. Няма да те допуснат в системата, Джак. Това е гаранция за катастрофа. Спомняш си какво се случи с Поета.

— Сега е друго.

— Въпреки това няма да се получи.

— Виж, може ли да излезем от този куб? Може ли просто да се разходим някъде, където няма скрити камери и микрофони?

— Естествено.

Рейчъл стана, отиде до вратата, почука два пъти и след кратка пауза още веднъж. Отвън отвориха незабавно. Когато излязохме в тесния коридор, водещ към предната част и изхода на автобуса, забелязах, че Бантъм е зад вратата. Почуках по същия начин като Рейчъл и въздъхнах: