Майкъл Конъли - Плашило

Реших, че надеждите й са напразни. В бюрокрацията на органите напускането е окончателно. Та какво остава за ФБР. Редиците на Бюрото са толкова стегнати, че в тях не могат да проникнат дори истински ченгета. Помислих, че е крайно време Рейчъл да се пробуди, ако наистина смята, че старите й другари ще разговарят с нея, ще проверят имената и ще й съобщят информацията. Скоро щеше да открие, че е навън — и гледа вътре през петнайсетсантиметрово стъкло.

— Ами ако не се получи?

— Тогава не знам — отсече тя. — Предполагам, че ще трябва да го направим по стария начин. Връщаме се, седим и чакаме приятелчетата на Фреди да си тръгнат от работа. Или ще ни отведат при него, или можем да им измъкнем адреса му.

Този план ми хареса. Само дето не бях сигурен, че ще го открием. Имах предчувствието, че Фреди е духнал.

— Идеята ти ми допада, но нещо ми подсказва, че Фреди отдавна го няма. Че не само е напуснал. Че е изчезнал.

— Защо?

— Погледна ли в онова кашонче?

— Не, бях прекалено ангажирана да ангажирам вниманието на Карвър. Ти трябваше да погледнеш.

Това беше нещо ново за мен, но се усмихнах. За пръв път забелязвах, че ме третира като партньор.

— Нима? С това ли се занимаваше там долу?

— Абсолютно. Какво имаше в кашончето?

— Неща, които не зарязваш, ако просто напускаш работа. Цигари, флашове и айпод. За хлапетиите на тази възраст айподът е незаменим. А и хронологията на събитията. ФБР се появява във фирмата и на другия ден той изчезва. Струва ми се, че няма да го открием в Мейса.

Рейчъл не отговори. Погледнах я и видях, че челото й е намръщено.

— За какво си мислиш?

— Че сигурно си прав. Й това ме навежда на заключението, че трябва да повикаме професионалистите. Както казах, сигурно вече имат името му и могат бързо да го проверят. Ние само се разтакаваме на празни обороти.

— Още не, Рейчъл. Нека поне да видим какво ще успеем да открием днес.

— Това не ми харесва. Трябва да им се обадим.

— Още не.

— Виж, ти направи връзката. Каквото и да се случи, ще ти отдадат дължимото.

— Това не ме интересува.

— Тогава защо го правиш? Не ми казвай, че пак е задето ти взеха репортажа. Не го ли преживя вече?

— Ти преживя ли факта, че вече не си агент?

Тя не отговори и отново се загледа през прозореца.

— Също като мен — продължих аз. — Това е последният ми репортаж и е важен. Пък и така може да си осигуриш обратен билет за ФБР. Ако разкриеш неизвестния извършител, ще те върнат на работа.

Рейчъл поклати глава.

— Джак, ти нищо не знаеш за Бюрото. Там няма отменени решения. Аз напуснах, защото ме заплашиха със съдебно преследване. Не разбираш ли? Мога да открия Осама бен Ладен, скрит в пещера в Грифит Парк, и пак няма да ме върнат на работа.

— Добре, добре. Извинявай.

Продължихме в мълчание. Скоро видях отдясно ресторант — „Роузис Барбекю“. Беше рано за обяд, но след напрежението да се представям за друг през последния час бях изгладнял. Отбих.

— Хайде да хапнем, да се обадим тук-там и после да се върнем и да почакаме Кърт и Мазу да си тръгнат — предложих.

— Дадено, партньоре — съгласи се Рейчъл.

Карвър седеше в кабинета си и превключваше камерите. Над сто изгледа от сградата и околността. Всички под негово управление. В момента въртеше външната камера, монтирана на един от горните предни ъгли на постройката. Като движеше обектива и настройваше фокуса, можеше да следи движението по Макелипс Роуд.

Не му отне много време да ги забележи. Знаеше, че ще се върнат. Разбираше от мисловни процеси.

Макавой и Уолинг бяха паркирали до стената пред обществения склад. Наблюдаваха Уестърн Дейта, докато той наблюдаваше тях. Само че Карвър не го правеше толкова очевидно.

Поигра си с идеята да ги остави да се пържат там. Да почака още, преди да им даде каквото искат. Ала после реши да задейства нещата. Вдигна слушалката и набра три цифри.

— Мазу, ела за малко, ако обичаш. Отключено е.

Остави телефона и зачака. Младежът отвори вратата, без да чука, и влезе.

— Затвори — нареди Карвър.

Младият компютърен гений се подчини, после се приближи до работната маса.

— Какво има, шефе?

— Искам да занесеш на Фреди кашона с вещите му.

— Нали каза, че бил духнал?

Карвър го погледна. Някой ден щеше да вземе на работа човек, който не възразяваше срещу всяка негова дума.

— Казах, че може да е духнал. Но това не е от значение. Ония хора, дето идваха днес, видяха кашона на проклетото му бюро и разбраха, че или сме уволнили някого, или имаме проблем с текучеството. И в двата случая това не внушава доверие в перспективните ни клиенти.