Майкъл Конъли - Плашило

Тя имаше малък кабинет в редицата стъклени кабинки, но предпочиташе да е сред народа. Обикновено седеше начело на Сала — събраните едно до друго като флотилия бюра на нейните заместници. Самият им брой можеше да отблъсне акулите.

Всички репортери от „Вътрешни новини“ бяха пряко подчинени на някой от заместниците. Моят зам беше Алън Прендъргаст, който ръководеше полицейските и съдебните репортери. Като такъв, той имаше по-късна смяна — обикновено пристигаше към обяд, защото новините от полицията и съда най-често идваха късно през деня.

Затова обикновено първо се отбивах при Дороти Фаулър или при първия заместник отговорен редактор Ранд Мичъм. Винаги се опитвах да се вредя при Фаулър, защото имаше по-висок пост, а и с Мичъм не се разбирахме. Когато преди седем години постъпих на работа, той ръководеше криминалната хроника и двамата никога не бяхме на едно мнение за това от коя новина ще се получи добър репортаж. Навярно защото навремето печелех повече от него.

Дороти седеше с вперени в екрана очи и трябваше да я повикам по име, за да привлека вниманието й. Не бяхме разговаряли, откакто получих предизвестието, и тя веднага ми отправи съчувствения поглед, придружен от намръщена физиономия, обикновено запазени за човек, току-що получил диагноза рак на панкреаса.

— Ела да влезем вътре, Джак.

Изправи се, излезе от Сала и се насочи към рядко използвания си кабинет. Там седна зад бюрото, но аз останах прав, защото знаех, че ще приключим бързо.

— Просто искам да ти кажа, че много ще ни липсваш, Джак.

Кимнах и казах:

— Сигурен съм, че Анджела скоро ще влезе в крак.

— Тя е много способна и има хъс, обаче й липсва опит. Това е проблемът, нали? Вестникът би трябвало да е кучето пазач на обществото, а ние го отстъпваме на кутретата. Само като си помисля за голямата журналистика, на която бяхме свидетели през живота си. Изобличената корупция, ползата за обществото. Откъде ще дойде всичко това сега, когато разсипват всички вестници в страната? От правителството ли? Как ли пък не. От телевизията и блоговете? Забрави. Според една приятелка, която беше съкратена във Флорида, корупцията ще е най-перспективната индустрия, защото няма вестници, които да бдят.

Замълча за миг, сякаш замислена над печалното състояние на нещата.

— Виж, не ме разбирай погрешно. Просто съм потисната. Анджела я бива. Ще върши добра работа и за три-четири години ще усвои занаята така, както си го усвоил ти. Само че колко случая ще пропусне дотогава? А колко нямаше да пропуснеш ти?

Свих рамене. Тези въпроси бяха важни за нея, но не и за мен. След дванайсет дни вече нямаше да съм в редакцията.

— Съжалявам — продължи тя след проточилото се мълчание. — Винаги съм обичала да работя с теб.

— Е, остава ми още малко време. Може да намеря нещо много добро, с което да се заема.

Тя се усмихна широко.

— Би било чудесно!

— Нещо важно да се е случило днес?

— Нищо сериозно — отвърна Дороти. — Видях в нощната сводка, че началникът на полицията има среща с чернокожи лидери, за да обсъдят расово насочената престъпност. Обаче това сме го дъвкали до посиняване.

— Ще разведа Анджела из Паркър Сентър и ще видя дали ще открием нещо.

— Добре.

След няколко минути с моята заместничка си наляхме кафе и се настанихме на една от масите в бюфета. Той се намираше на първия етаж в помещението, в което десетилетия наред се бяха въртели старите преси, преди да изнесат печатницата от сградата. Разговорът вървеше сковано. Бях се запознал с нея преди половин година, когато бе постъпила и Фаулър я развеждаше, за да я представи на хората. Но никога не бяхме работили заедно, не бяхме обядвали или пили кафе, нито я бях срещал в някое от алкохолните свърталища, посещавани от по-старите обитатели на редакцията.

— Откъде си, Анджела?

— От Тампа. Следвах в Университета на Флорида.

— Страхотно място. Журналистика ли?

— Там завърших магистратура, да.

— Правила ли си полицейски репортажи?

— Преди да запиша магистратурата, две години работих в Сейнт Питърсбърг. Около година се занимавах с криминалната хроника.

Отпих голяма глътка кафе. Имах нужда. Стомахът ми беше празен, защото от двайсет и четири часа не можех да задържа нищо в него.

— Сейнт Питърсбърг значи. За какви цифри говорим, няколко десетки убийства годишно ли?

— С малко късмет — иронично отвърна тя и се усмихна.

Криминалният репортер мечтае да пише за интересни убийства. Неговият късмет е трагедия за някой друг.