Майкъл Конъли: Плашило

— А тук, ако паднем под четиристотин, значи годината е добра. Даже много добра — осведомих я. — Лос Анджелис е точното място, ако те интересува криминалната хроника. Ако искаш да разказваш истории за убийства. Ако само манкираш, докато се отвори място в друг ресор, сигурно няма да ти хареса.

Анджела поклати глава.

— Не ми трябва друг ресор. Това ме интересува. Искам да пиша истории за убийства. Искам да пиша книги за тия неща.

Изглеждаше искрена. Приличаше на мен — какъвто бях някога.

— Добре. Ще те заведа в Паркър Сентър, за да те запозная с някои хора. Главно детективи. Те ще ти помагат, но само ако ти имат доверие. Иначе ще трябва да се задоволяваш с бюлетините.

— Как да го постигна, Джак? Как да спечеля доверието им?

— Сама знаеш. Пиши репортажи. Безпристрастни и точни. Знаеш какво да правиш. Доверието се гради върху това как се представяш. Най-важното е да не забравяш, че ченгетата в този град имат удивителна мрежа. Информацията за репортерите се разпространява бързо. Ако си безпристрастна, всички ще го научат. Ако преебеш някой от тях, пак ще научат и ще ти отрежат достъпа навсякъде.

Вулгарният ми език явно я засрами. Трябваше да свиква, щом щеше да си има вземане-даване с куките.

— Още нещо — прибавих. — Под суровата им външност се крие благородство. На добрите, искам да кажа. И ако някак си успееш да го покажеш в репортажите си, определено ще ги спечелиш. Затова търси характерните подробности, едва забележимите му прояви.

— Добре, Джак, ще се постарая.

— Е, значи ще се справиш.

Докато развеждах Анджела из полицейското управление в Паркър Сентър, попаднахме на чудничък материал в „Неприключени следствия“. Случай на изнасилване и убийство на възрастна жена отпреди двайсет години бил изяснен, когато взетата от жертвата през 1989 г. ДНК била извадена от архива и пусната през база данните със сексуални престъпления на щатското министерство на правосъдието. Оказало се, че пробата принадлежи на мъж, който в момента излежава присъда за опит за изнасилване в затвора „Пеликан Бей“. Детективите от „Неприключени следствия“ щяха да го подведат под отговорност, преди да бъде освободен предсрочно. Не беше чак толкова сензационно, защото престъпникът вече се намираше зад решетките, но си струваше няколкото реда. Хората обичат да четат материали, които затвърждават представата, че лошите невинаги успяват да се измъкнат. Особено по време на икономическа криза, когато е адски лесно да си циничен.

Когато се върнахме в редакцията, помолих Анджела да го напише — първият й репортаж в криминалната хроника на „Таймс“, — а аз се опитах да издиря Уанда Сесъмс, гневната жена, с която бях разговарял в петък.

След като в телефонната централа на вестника нямаше запис от обаждането й и проверката ми в бюро „Справки“ беше установила, че името й не фигурира в телефонния указател на Лос Анджелис, се свързах с детектив Гилбърт Уокър от полицейското управление на Санта Моника. Той ръководеше следствието, довело до арестуването на Алонзо Уинслоу за убийството на Дениз Бабит. Може да се каже, че действах на сляпо. Не познавах Уокър, тъй като Санта Моника не се появяваше често на новинарския радар. Това сравнително безопасно крайбрежно градче между Венис и Малибу имаше сериозен проблем с бездомниците, но не и с убийствата. Тамошното полицейско управление разследваше само по няколко убийства годишно и повечето не бяха достатъчно интересни, за да намерят място в хрониката. Най-често се отнасяше за „изхвърлени“ трупове, като случая с Дениз Бабит. Убийствата бяха извършени другаде, например в южните квартали на Лос Анджелис, а местните ченгета трябваше да разчистват кашата.

Заварих Уокър на работното му място. Гласът му звучеше дружелюбно, докато не се представих като репортер от „Таймс“. Тогава стана леден. Често се случваше. Бях в редакцията от седем години и смятах много полицаи от различни управления за доверени източници и дори за приятели. При необходимост можех да се обърна за помощ към тях. Но понякога не можеш да избираш с кого да си имаш работа. В края на краищата няма начин да си на „ти“ с всички. Медиите и полицията никога не са били в прекрасни отношения. Пресата се смята за кучето пазач на обществото. А никой, включително полицията, не обича да му надзъртат над рамото. Между двете институции съществуваше пропаст, в която беше паднало доверието — много преди да се появя аз. А това безкрайно усложнява живота на простия репортер, който просто има нужда от някой и друг факт, за да си направи материала.