Майкъл Конъли: Плашило

Мобилният ми телефон иззвъня и видях, че се обажда бившата ми съпруга. Знаех, че трябва да приключа и с това. Смъкнах се от стола и излязох на паркинга, където можех да говоря на спокойствие.

Въпреки трите часа разлика с Вашингтон номерът на дисплея показваше, че тя се обажда от службата си.

— Защо си още на работа, Кейша?

Погледнах си часовника. Тук наближаваше седем, значи там беше почти десет.

— Работя по един материал, който пуснаха в „Поуст“, чакам да ми позвънят някои хора.

Най-хубавото и най-неприятното на работата във вестник на Западното крайбрежие е това, че краят на работния ден настъпва много след като „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ са спуснали кепенците и са качили своите водещи заглавия на уебсайтовете си.

„Лос Анджелис Таймс“ винаги разполага с тричасов марж, през който да ги настигне. Кейша Ръсел беше новак във вашингтонското бюро, така че често възлагаха „настигането“ тъкмо на нея.

— Кофти — изразих съчувствието си.

— Не чак толкова, колкото случилото се днес с теб, както научих.

Кимнах.

— Да, съкратиха ме, Кейш.

— Страшно съжалявам, Джак.

— Да, знам. Благодаря.

Трябваше да е станало ясно, че са ме взели на мушка, още преди две години, след като не ме пратиха във Вашингтон с нея, обаче това беше друга история. Между нас се възцари мълчание и аз се опитах да го запълня.

— Ще се опитам да довърша романа си. Имам малко спестявания и някакви акции. Мисля, че ще ми стигнат поне за година. Сега или никога.

— Да — с престорен ентусиазъм отвърна Кейша. — Ще успееш.

Знаех, че е намерила ръкописа в едно от чекмеджетата ми и го е прочела, когато още живеехме заедно. Така и не си призна, защото ако го направеше, щеше да й се наложи да ми каже какво мисли. Нямаше да може да излъже.

— В Лос Анджелис ли ще останеш? — попита тя.

Основателен въпрос. Действието на романа се развиваше в Колорадо, където бях израснал, но обожавах енергичността на Лос Анджелис и не ми се щеше да го напусна.

— Още не съм мислил. Не искам да продавам къщата. Цените на недвижимите имоти още са адски ниски. Предпочитам да я ипотекирам, ако се наложи. Както и да е, в момента не мога да мисля за това. Просто празнувам края.

— В „Червения вятър“ ли си?

— Не, в „Шорт Стоп“.

— С кого?

Настъпи мигът на моето унижение.

— Хм, нали знаеш, с обичайната тайфа. Лари и един куп хора от вестника, от спортната редакция.

Отговорът й се забави съвсем мъничко, колкото да се издаде — знаеше, че преувеличавам или че направо я лъжа.

— Ще се оправиш ли, Джак?

— Да, естествено. Просто… просто още не съм решил какво…

— Джак, извинявай, звънят ми по работа.

Гласът й звучеше напрегнато. Ако не отговореше, можеше да не я потърсят пак.

— Добре! — побързах да кажа. — Ще се чуем по-късно.

Изключих телефона, изпълнен с благодарност към някой политик във Вашингтон, който ме спасяваше от още по-голямото унижение да обсъждам живота си с бившата си жена, чиято кариера бързо се развиваше, докато моята потъваше като слънцето зад забуления в смог холивудски хоризонт. Докато пъхах телефона в джоба си, се зачудих дали просто не си е измислила, че й се обаждат, за да ми спести унижението.

Върнах се в бара и реших да продължа с нещо сериозно, така че си поръчах ирландска кола бомба. Изгълтах бързо сместа от гинес, бейлис и джеймисън и уискито потече по гърлото ми като врящо олио. Мрачно гледах как Доджърс губят първия ининг от омразните Джайънтс.

Романо и Шелтън си тръгнаха първи и до края на третия ининг даже Лари Бърнард изпи достатъчно и му писна да му напомнят за мрачното бъдеще на вестникарския бизнес. Смъкна се от стола и постави ръка на рамото ми.

— Можеше да съм аз. Можеше да е всеки в редакцията. Обаче нарочиха теб, защото взимаше големи кинти. Когато дойде преди седем години, известен журналист и така нататък, ти дадоха голяма заплата и затова сега си на топа на устата. Изненадан съм, че изкара толкова дълго, да ти кажа право.

— Няма значение. Това не ме успокоява много.

— Знам, обаче трябваше да ти го кажа. Ще си ходя вече. Ти ще се прибираш ли?

— Ще изпия още едно.

— Недей бе, човек, вече пи достатъчно.

— Още едно. Ще се оправя. Ако не мога, ще взема такси.

— Гледай да не те пипнат за шофиране в нетрезво състояние. Само това ти трябва сега.

— Да бе, и какво ще ми направят? Ще ме уволнят ли?

Той кимна, сякаш бях изтъкнал непоклатим аргумент, после здравата ме плесна по гърба и с клатушкане излезе от бара. Останах сам, вторачен в телевизора. При следващата поръчка пропуснах гинеса и бейлиса и си взех чист джеймисън с лед. Изпих още две-три вместо едно. Мислех си, че кариерата ми не приключва така, както си бях представял. Бях смятал, че досега вече ще пиша дълги статии за „Ескуайър“ и „Венити Феър“. Че те ще ме търсят, вместо да ги търся аз. Че сам ще избирам за какво да пиша.