Майкъл Конъли: Плашило

— Уинслоу.

— Алонзо Уинслоу. А вие сте госпожа Уинслоу, така ли?

— Не съм — възмутено се тросна жената. — С’а ше ми напишеш името във вестника с цял куп лъжи, нали?

— Няма, госпожо. Просто искам да знам с кого разговарям, нищо повече.

— Уанда Сесъмс. Не ща името ми да излиза във вестника. Искам да напишеш истината, т’ва е. Ти му прецакваш репутацията, като му викаш убиец.

„Репутация“ е ключова дума, когато се отнася за поправяне на несправедливост, извършена от вестник, обаче докато преглеждах материала си, за малко да се засмея.

— Написал съм, че той е арестуван за убийство, госпожо Сесъмс. Това не е лъжа. Абсолютно вярно е.

— Арестуван е, ама не го е извършил. Момчето не може да убие и муха.

— Според полицията той има досие. За пръв път е арестуван на дванайсет години за продажба на наркотици. И това ли е лъжа?

— Продава, да, ама т’ва не значи, че ше иде да пречука некой. Приписват му вина, а ти си затваряш очите и аре готово.

— Според полицията той е признал, че е убил жената и е поставил трупа й в багажника.

— Лъжат, мама им стара! Нищо таквоз не е казвал!

Не знаех дали има предвид убийството, или признанието, но нямаше значение. Трябваше да се откача. Погледнах екрана и видях, че съм получил шест имейла. Всички бяха пристигнали след излизането ми от кабинета на Креймър. Дигиталните лешояди вече кръжаха над мен. Исках да приключа разговора и да предам този и останалите случаи на Анджела Кук. Нека тя се занимава с всички побъркани, заблудени и невежи, които се обаждат по телефона. Всичко това очакваше нея.

— Добре, госпожо Уинслоу, ще…

— Сесъмс ми е името, нали ти казах! Виждаш ли, постоянно объркваш нещата!

Тук ме гепи. Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Извинявайте, госпожо Сесъмс. Водил съм си бележки и ще ги прегледам. Ако мога да напиша нещо по тях, непременно ще ви се обадя. Дотогава желая на вас и…

— Няма.

— Какво няма?

— Няма да ми се обадиш.

— Казах, че ще ви се обадя, ако…

— Даже не ме попита за номера ми! Хич не ти пука! И ти си същият скапаняк като останалите, и момчето ми отива в затвора за нещо, дето не го е извършило.

И ми затвори телефона. За миг останах неподвижен, замислен за разговора, после хвърлих вестника върху купчината. Погледнах бележника пред клавиатурата. Не си бях водил бележки и онази уж невежа жена и тук ме беше гепила.

Отпуснах се на стола и огледах работното си място. Бюро, компютър, телефон и две лавици с папки, бележници и вестници. Речник с червена кожена подвързия, толкова стар и захабен от употреба, че буквите на гръбчето му се бяха изтрили. Подарък от майка ми, когато й казах, че искам да стана писател.

Това беше всичко, което оставях след двайсет години журналистика. След двете седмици щях да взема със себе си само речника.

— Здрасти, Джак.

Излязох от унеса си и вдигнах поглед към прелестното лице на Анджела Кук. Не я познавах, обаче знаех каква е — новоназначена новачка от първокласен университет. Съвсем зелена. Но сигурно й плащаха петстотин долара седмично по-малко, отколкото на мен, и това я правеше по-ценна за фирмата. Нямаше значение какви новини ще пропусне, защото няма източници. Нямаше значение колко пъти ще я манипулират полицейските шефове, които се хващат за всяка възможност. Нямаше значение какви случаи на корупция ще останат незабелязани, защото не е знаела какво да търси.

Пък и тя навярно нямаше да се задържи дълго. Щеше да събере няколко години опит, да прокара някое и друго свястно заглавие и да се заеме с по-големи неща, да запише право или да се захване с политика. Или да си намери място в телевизията. Но Лари Бърнард не ме лъжеше. Тя беше русокоса хубавица със зелени очи и сочни устни. На ченгетата щеше да им хареса да я виждат из Управлението. Нямаше да мине и седмица и щяха да ме забравят.

— Здрасти, Анджела.

— Господин Робъртсън ми каза да се отбия при теб.

Кендъл Робъртсън беше заместник главен редактор, дясната ръка на Креймър. Бързо действаха. Бях получил предизвестието преди няма и петнайсет минути, а заместничката ми вече чукаше на вратата.

— Знаеш ли какво, Анджела, сега е петък следобед и току-що ме уволниха. Хайде да не започваме веднага. Да се видим в понеделник сутрин, става ли? Може да се срещнем на кафе и после ще те заведа в Паркър Сентър, за да те запозная с някои хора. Съгласна ли си?

— Да, естествено. А, и… хмм… съжалявам… нали разбираш?

— Благодаря, Анджела, няма нищо. Във всеки случай, струва ми се, че в крайна сметка така ще е най-добре за мен. Но ако все още ми съчувстваш, довечера може да наминеш до „Шорт Стоп“ и да ме черпиш едно.