Майкъл Конъли: Плашило

Уайът се усмихна.

— Точно това исках да чуя.

Когато излязох от кабинета на Креймър и тръгнах към работното си място, всички очи в редакцията ме проследиха. Вторачените погледи направиха пътя ми още по-мъчителен. Предизвестията за уволнение винаги идваха в петък и всички знаеха, че току-що съм получил вестта. Само че вече не му викаха „уволнение“. Сега се наричаше „съкращаване на щата“.

Всички изпитваха поне мъничко облекчение, че не са те, а и мъничко тревога, защото въпреки това знаеха, че никой не е застрахован. Всеки момент можеха да повикат някой от тях.

Вървях и не поглеждах към никого. Седнах на стола си и се скрих зад ниските стени на работното ми място като войник в окоп.

Телефонът ми моментално иззвъня. Видях на дисплея, че се обажда приятелят ми Лари Бърнард, който работеше само на две места от мен, обаче разбираше, че ако дойде лично, ще даде ясен сигнал на другите в редакцията да се скупчат около мен и да ме разпитват за очевидното. Репортерите действат най-добре на такива глутници.

Сложих си слушалките и отговорих.

— Здрасти, Джак — каза той.

— Здрасти Лари — отвърнах.

— Е?

— Какво „е“?

— Какво искаше Зубъра?

Бяха лепнали този прякор на Ричард Креймър преди години, като редактор „Репортажи“, когато повече го беше интересувало количеството, отколкото качеството на новините. С времето го бяха наричали и с други имена.

— Знаеш какво. Връчи ми предизвестие. Изритват ме.

— Мама му стара, уволнили са те!

— Точно така. Но не забравяй, че сега му викат „принудително напускане“.

— Веднага ли трябва да се изнесеш? Ще ти помогна.

— Не, имам две седмици. На двайсет и втори май отивам в историята.

— Две седмици ли? Защо?

Повечето съкратени трябваше да напуснат веднага. Взеха това решение, след като бяха позволили на един от първите получатели на уволнителна заповед да остане до деня на заплатите. През всеки един от тези последни дни го виждаха в службата с топка за тенис. Тупкаше я, подхвърляше я, стискаше я. Обаче никой не забеляза, че топката всеки ден е различна. А той всеки ден пускал по една топка в мъжката тоалетна. Седмица след неговото напускане тръбите се задръстиха. Имаше катастрофални последици.

— Дадоха ми ги, ако се съглася да обуча заместника си.

Лари замълча за миг, замислен за унижението да ти се наложи сам да обучиш заместника си. Само че за мен двуседмичната заплата си беше двуседмична заплата, която нямаше да получа, ако не приемех сделката. Пък и освен това щях да имам време спокойно да се сбогувам с онези в редакцията, които го заслужаваха. Още по-унизително ми се струваше охраната да ме изведе навън с кашон, пълен с личните ми вещи. Бях сигурен, че ще ме наблюдават дали не нося топки за тенис на работа, обаче нямаше защо да се тревожат. Това не ми е в стила.

— Това ли? Само това ли ти каза? Две седмици — и край?

— Стисна ми ръката и ме посъветва да опитам в телевизията, понеже съм бил хубавец.

— Уф бе, човек. Довечера трябва да се напием.

— Аз определено.

— Не е честно бе, човек.

— Животът не е честен, Лари.

— Кой ще те замести? Той поне знае, че за него няма опасност.

— Анджела Кук.

— Подходяща е. Ченгетата ще си паднат по нея.

Лари ми беше приятел, но в момента не ми се приказваше за всичко това. Трябваше да обмисля възможностите си. Поизправих се на стола и погледнах над високите метър и двайсет стени на работното ми място. Установих, че никой не ме наблюдава. Хвърлих поглед към редицата стъклени редакторски офиси. Креймър беше в ъгловия кабинет и стоеше зад стъклото, вперил очи в помещението на редакцията. Щом погледът му срещна моя, той бързо се извърна.

— Какво ще правиш? — попита Лари.

— Не съм мислил за това, но веднага ще се заема. Къде искаш да идем, в „Биг Уанс“ или „Шорт Стоп“?

— В „Шорт Стоп“. Снощи бях в „Уанс“.

— Значи ще се видим там.

И тъкмо да затворя, Лари ми отправи един последен въпрос:

— Още нещо. Спомена ли ти кой номер си?

Естествено. Интересуваше го какъв е шансът да оцелее след това поредно редакционно кръвопускане.

— Когато влязох, каза, че за малко не съм успял да мина през цедката и че последните решения били много трудни. Бил съм деветдесет и деветият.

Преди два месеца вестникът обяви, че ще се раздели със сто служители от редакционния състав, за да съкрати разходите и да удовлетвори нашите фирмени богове. Оставих Лари да се чуди кой може да е стотният и отново погледнах към кабинета на Креймър. Още стоеше зад стъклото.