Майкъл Конъли - Плашило

— Не, дадоха ми две седмици, ако се съглася да обуча заместника си. Съгласих се.

— Много благородно от тяхна страна, еба ти. На никого ли вече не оставят поне малко достойнство?

— По-добре е, отколкото да си излезеш с кашона още днес. Двуседмичната заплата си е двуседмична заплата.

— Смяташ ли, че е честно, обаче? Откога си там? От шест-седем години, а те ти дават две седмици?

Опитваше се да измъкне някой гневен цитат. Аз бях репортер. Знаех как става. Искаше нещо сочно за блога си. Само че аз нямаше да се хвана на въдицата. Казах му, че нямам какво повече да коментирам за Кадифения ковчег, поне докато не напусна окончателно. Отговорът ми не го удовлетвори и Гудуин продължи да се мъчи да изкопчи нещо от мен, докато не чух в ухото си сигнала за повикване, прехвърлено на изчакване. Погледнах дисплея и видях, че пише xxxxx. Това предполагаше, че обаждането идва през централата, а не от абонат, който знае директния ми номер. Лорийн, дежурната телефонистка на редакцията, която виждах в кабинката й, трябваше да е забелязала, че разговарям, и следователно решението й все пак да ми прехвърли обаждането, вместо да запише съобщението, можеше да означава само едно — бяха я убедили, че ме търсят по важен въпрос.

Прекъснах Гудуин:

— Виж, Дан, нямам какво повече да ти кажа и трябва да затварям. Търсят ме.

Натиснах бутона, преди той да успее да направи нов опит да ме накара да говоря за уволнението ми.

— Тук Джак Макавой — казах, след като превключих.

Мълчание.

— Ало? Джак Макавой слуша. Какво обичате?

Наречете ме расист, обаче на мига познах, че гласът е на чернокожа необразована жена.

— Макавой? Кога ше кажеш истината, Макавой?

— Кой се обажда?

— Само лъжеш в тоз твой вестник, Макавой.

Щеше ми се наистина да е мой.

— Госпожо, ако ми съобщите коя сте и какъв е проблемът, ще ви изслушам. Иначе…

— С’а викат, че Зо бил голям! Шо за кретении? Ник’ва курва не е убивал.

Веднага загрях, че е едно от онези обаждания. От страна на „невинните“. Майката или приятелката, която трябваше да ми обясни, че репортажите ми са абсолютно неверни. Случваше ми се непрекъснато, но скоро нямаше да е така. Реших да приключа колкото може по-бързо и учтиво.

— Кой е Зо?

— Синът ми, Алонзо. В нищо не е виновен и хич даже не е голям.

Знаех, че ще твърди така. Те никога не са виновни. Никой не ти се обажда, за да ти каже, че си прав, че полицията е права и обвиненията срещу сина, мъжа или гаджето са основателни. Никой не ти се обажда от затвора, за да ти каже, че го е извършил. Всички са невинни. Не можех обаче да си спомня името. Не бях писал за никакъв Алонзо — щях да се сетя.

— Госпожо, сигурна ли сте, че говорите с когото трябва? Струва ми се, че не съм писал за Алонзо.

— Ба, не си писал! Ама името ти е тук. Викаш, дето я бил натикал в багажника, а т’ва са еба си глупостите.

Сега вече всичко си дойде на мястото. Жертвата в багажника от миналата седмица. Материалът беше съвсем кратък, защото никой в редакцията не проявяваше интерес към случая. Непълнолетен наркопласьор удушава своя клиентка и натъпква трупа й в багажника на собствената й кола. Въпреки че се касаеше за престъпление, извършено от чернокож срещу бяла жена, на редакцията не й пукаше, защото жертвата беше наркоманка. Вестникът смяташе и двамата за аутсайдери. Виж какво се случва, ако отидеш в южните квартали на Лос Анджелис да си купиш хероин или кокаин. Няма да получиш съчувствие от сивокосата дама от центъра. В „Таймс“ няма много място за такива неща. Най-много няколко реда на вътрешна страница — и толкова.

Не знаех името на Алонзо, защото изобщо не ми го бяха дали. Заподозреният беше шестнайсетгодишен, а ченгетата не съобщават имената на непълнолетни арестанти.

Прерових купчината вестници от дясната страна на бюрото ми и открих броя от по-миналия вторник. Отворих на четвърта страница и прегледах материала. Не беше достатъчно дълъг, за да има втори ред с автора под заглавието. Името ми обаче стоеше на последния ред. Иначе тази жена нямаше да ми се обади. Голям късмет.

— Алонзо е вашият син. И е арестуван по-миналата неделя за убийството на Дениз Бабит, нали така?

— Казах ти, еба си глупостите.

— Да, но нали става дума за репортажа?

— Точно тъй. Кога ше напишеш истината?

— А именно, че синът ви е невинен.

— Да. Ти си го написал грешно и с’а викат, че той бил голям, пък той е само на шеснайсе. Как може да постъпват така с малко момче?!

— Каква е фамилията на Алонзо?