Майкъл Конъли - Плашило

Тя се усмихна и се засрами, защото и двамата знаехме, че това няма да се случи. Новото поколение не се мешаше със старото нито в, нито извън редакцията. Особено с мен. Аз бях история и Анджела нямаше време, а и желание да общува с редиците на падналите.

— Е, може би някой друг път — побързах да кажа. — Ще се видим в понеделник сутрин, нали?

— До понеделник сутрин. И кафето е от мен.

Отново се усмихна и разбрах, че всъщност не аз, а тя трябва да послуша съвета на Креймър и да се пробва в телевизията.

Анджела понечи да се отдалечи.

— А, Анджела?

— Да?

— Не му викай господин Робъртсън. Това е редакция, а не правна кантора. И повечето началници не заслужават да им викат „господин“. Запомни го и ще се справяш добре тук.

Тя пак се усмихна и си тръгна. Придърпах стола си към компютъра и отворих нов документ. Трябваше да изфабрикувам репортаж за убийство, преди да се махна от редакцията, за да удавя мъката си в червено вино.

На панихидата ми се появиха само трима — Лари Бърнард и двама от спортния отдел, които можеха да се отбият в „Шорт Стоп“ и без аз да съм там. Щеше да се получи много неудобно, ако беше дошла и Анджела Кук.

„Шорт Стоп“ се намира на Сънсет в Ехо Парк, съвсем близо до Доджър Стейдиъм, и името му явно идва от бейзболния пост. Близо е и до Лосанджелиската полицейска академия и това някога го правеше полицейски бар. За такива заведения човек чете в романите на Джоузеф Уамбо — там ходят ченгета, за да са сред колеги и почитатели, които не ги съдят. Но онези дни отдавна бяха отминали. Ехо Парк се променяше. Придобиваше холивудски вид и ченгетата бяха изтласкани от надошлите в квартала юпита. Цените се покачваха и куките си намираха други свърталища. По стените все още висяха полицейски аксесоари, но днес ченге можеше да попадне тук само по погрешка.

И все пак заведението ми харесваше, защото се намираше близо до центъра и по пътя за дома ми в Холивуд.

Беше рано и можехме да избираме къде да седнем. Заехме четирите места точно пред телевизора, аз, Лари и двамата от спортната редакция, Шелтън и Романо. Не ги познавах много — добре, че Лари седна помежду ни. През повечето време те обсъждаха слуха, че щели да разместват всички спортни ресори във вестника. Надяваха се да получат някой от най-важните, Доджърс или Лейкърс, плътно следвани от футболния отбор на Университета на Южна Каролина и баскетболния на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Бяха добри журналисти, каквито трябва да са спортните репортери. Изкуството на спортния репортаж винаги ме е удивлявало. Девет десети от читателите знаят резултата, преди да са чели материала. Знаят кой е спечелил, даже често са гледали мача. И въпреки това четат репортажа, затова той трябва да е написан проницателно и от съвсем различна гледна точка.

Обичах да водя криминалната хроника, защото обикновено разказвах на читателя непозната за него история. Пишех за лошите неща, които могат да се случат. За крайностите на живота. За подземния свят, който хората изобщо не познават, но за който искат да четат, докато си пият кафето сутрин. Това в известен смисъл ме стимулираше, караше ме да се чувствам като господаря на града, когато вечер шофирах към вкъщи.

Сега, докато седях в бара с чаша евтино червено вино в ръка, си мислех, че това най-много ще ми липсва.

— Знаеш ли какво научих? — попита ме Лари, като обърна глава към мен, за да не го чуват другите двама.

— Не, какво?

— Че при поредното уволнение в Балтимор един пич си взел заплатата и последния ден пуснал репортаж, в който нямало нито капка истина. Измислил си всичко.

— Отпечатали ли са го?

— Да, разбрали едва на другия ден, когато започнали да им звънят в редакцията.

— За какво бил репортажът?

— Не знам, обаче било нещо като среден пръст към ръководството.

Отпих глътка вино, замислих се за случая и казах:

— Всъщност не.

— Какво искаш да кажеш? Точно това си е било.

— Не, шефовете са седнали на масата и са си казали, да, добре, че се отървахме от него. Ако искаш да им покажеш среден пръст, правиш нещо, което да ги накара да си помислят, че са се прецакали, като са те разкарали. Нещо, което да им даде да разберат, че е трябвало да изберат някой друг.

— Да бе, ти така ли ще постъпиш?

— Не бе, човек. Просто ще си ида тихо и мирно. Ще издам роман и това ще е моят среден пръст. Всъщност това ще е работното ми заглавие. „Майната ти, Креймър“.

— Върхът!

Бърнард се засмя и сменихме темата. Но докато говорех за други неща, продължих да си мисля за средния пръст, който щях да им покажа. Мислех си за романа, с който отново щях да се захвана и който най-после щях да завърша. Исках да се прибера и да започна да пиша. Може би по-лесно щях да преживея следващите две седмици, ако имам нещо, заради което всяка вечер да се връщам вкъщи.