Майкъл Конъли: Плашило

— Та моят треньорски съвет е да не си надигаш главата, Лари. Палачът със секирата в момента е застанал до стъклото и търси стотната си жертва.

Натиснах бутона за прекъсване на връзката, обаче не си свалих слушалките. Надявах се, че така никой в редакцията няма да се опита да ме заговори. Не се съмнявах, че Лари Бърнард ще съобщи на други репортери, че са ме уволнили, и че те ще дойдат да ми изкажат съчувствието си. Трябваше да довърша един кратък материал за арестуването на заподозрян наемен убиец, разкрит от сектор „Грабежи и убийства“ на Лосанджелиското полицейско управление. После можех да изчезна от редакцията и да отида в бара, за да отпразнувам края на репортерската си кариера. Защото щеше да е тъкмо това. Никой вестник нямаше да назначи четирийсет и четири годишен полицейски репортер. Имаха си безкраен източник на евтина работна ръка — новоизпечени репортери като Анджела Кук, ежегодно бълвани от Университета на Южна Калифорния, Журналистическия институт „Медил“ и Колумбия, готови да работят за жълти стотинки. Също като самата вестникарска индустрия, моето време беше отминало.

Телефонът иззвъня в ухото ми и в първия момент реших, че е бившата ми жена, вече чула за уволнението ми във вашингтонската редакция, обаче на дисплея пишеше „Кадифеният ковчег“. Трябва да призная, че се смаях. Знаех, че Лари не може да е разпространил новината толкова бързо. Макар да знаех, че не бива, отговорих. Както очаквах, обаждаше се Дон Гудуин, самозван разследващ журналист и хронист на вътрешния живот на „Лос Анджелис Таймс“.

— Току-що научих — осведоми ме той.

— Кога?

— Току-що.

— Откъде? Самият аз научих преди по-малко от пет минути.

— Стига бе, Джак, знаеш, че не мога да ти разкрия източника си. Но подслушвам цялата редакция. Ти току-що излезе от кабинета на Креймър. Лепнали са ти „код трийсет“.

Така наричаха жертвите на съкращения през годините. Самият Гудуин беше сред тях. Работеше в „Таймс“ и бързо се издигаше като редактор, докато промяната на собствениците не доведе до промяна и във финансовата философия. Когато възрази срещу вършенето на повече работа за по-малко пари, ръководството му предложи да напусне срещу обезщетение — един от първите такива случаи. По онова време даваха доста пари на онези, които напускат доброволно, преди медийната компания, която притежаваше вестника, да поиска откриване на процедура за защита от фалит.

Гудуин си взе обезщетението и създаде уебсайт с блог, който отразяваше всичко, случващо се в „Таймс“. Нарече го www.thevelvetcoffin.com, „кадифеният ковчег“, мрачно напомняне за някогашния вестник — толкова приятно за работа място, че спокойно може да останеш там до смъртта си. С постоянните промени на собствениците и ръководителите, уволненията, непрекъснато смаляващия се персонал и бюджетните съкращения, сега той се превръщаше по-скоро в чамов ковчег. И Гудуин следеше всяка стъпка от падението му.

Актуализираше блога си почти ежедневно и всички в редакцията жадно и тайно го четяха. Не бях сигурен, че на голямата част от света зад дебелите бомбоустойчиви стени на „Таймс“ й пука. Вестникът следваше съдбата на журналистиката изобщо и в това нямаше нищо ново. Даже „Ню Йорк Таймс“ изпитваше затрудненията, настъпили в резултат от насочването на обществения интерес към новините и рекламите в интернет. Нещата, за които пишеше Гудуин, а сега и ми се обаждаше за същото, можеха да се сравняват с преподреждането на шезлонгите на „Титаник“.

Ала след две седмици всичко това вече нямаше да има значение за мен. Щях да продължа нататък и вече тайно си мислех за полуначенатия, недомислен роман, който пишех и който отлежаваше в някое чекмедже вкъщи. Щях да го извадя още щом се приберях. Спестяванията ми щяха да ми стигнат най-малко за половин година, а ако се наложеше, после можех да живея от акциите си — или поне от онова, което беше останало от тях след неотдавнашния спад на цената им. Освен това можех да сменя колата си с по-малка и да спестя от бензин, като си взема някоя от онези хибридни консерви, които караха всички в града.

Вече започвах да виждам уволнението си като възможност. Дълбоко в душата си всеки журналист иска да пише романи. Това е разликата между изкуство и занаят. Всеки писател иска да го смятат за творец. Сега и аз щях да направя своя опит. Вече имах билет — романа в бюрото ми, чийто сюжет дори не си спомнях точно.

— Днес ли напускаш? — попита Гудуин.