Майкъл Конъли - Плашило

Поръчах си още едно и барманът ми предложи сделка. Щял да ми налее уиски само при условие, че му дам ключовете от колата си. Прозвуча ми честно и се съгласих.

Докато алкохолът вреше в мозъка ми, се замислих за балтиморската история на Лари Бърнард и показването на среден пръст. Доколкото си спомням, сам си кимнах един-два пъти и вдигнах чашата за наздравица към злополучния репортер.

После една друга идея остави парещия си отпечатък върху мозъка ми. Вариант на балтиморския среден пръст. Абсолютно завършена и незаличима като име, гравирано върху кристална шампионска купа. Опрял лакът върху бара, пак вдигнах чашата. Само че този път за себе си.

— Смъртта е моят занаят — прошепнах. — С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация.

Вече изричани думи, но не като самохвалство. Кимнах. Знаех точно как ще си тръгна. Бях написал най-малко хиляда репортажа за убийства. Щях да напиша още един. Репортаж, който да остане като надгробен камък на кариерата ми. Репортаж, с който да ме запомнят.

Уикендът мина в мъгла от алкохол, гняв и унижение. Борех се с едно ново бъдеще, което не беше никакво бъдеще. Когато в събота сутринта изтрезнях за кратко, извадих недописания си роман от най-долното чекмедже на бюрото в домашния ми кабинет и се заех да го чета. Скоро видях същото, което отдавна беше видяла бившата ми жена. И което отдавна трябваше да съм видял и аз. В него нямаше нищо и се самозаблуждавах, ако смятах, че не е така.

Тоест щеше да се наложи да започна наново, ако исках да продължа в тази посока, и самата мисъл ми подейства угнетяващо. Взех такси до „Шорт Стоп“, за да си прибера колата, и в крайна сметка останах чак докато затвориха след полунощ — гледах как пак бият Доджърс и пиянски разправях на абсолютно непознати хора, че „Таймс“ и изобщо вестникарският бизнес са тотално скапани.

Изтрезнях чак в понеделник сутрин. Отидох на работа с четирийсет и пет минути закъснение, след като най-после взех колата си от „Шорт Стоп“. Още усещах миризмата на алкохол, която отделяха порите ми.

Анджела Кук вече седеше на бюрото ми. Беше си домъкнала стол от едно от свободните работни места. Имаше много такива, откакто бяха започнали компенсациите и съкращенията.

— Извинявай за закъснението, Анджела. Нещо се омотах този уикенд. От купона в петък насам. Трябваше да дойдеш.

Тя се усмихна сдържано, сякаш знаеше, че не е имало никакъв купон, а само панихида, и каза:

— Донесох ти кафе, но сигурно вече е изстинало.

— Благодаря.

Вдигнах чашата, която посочи. Кафето наистина беше студено. Добре, че кафето в бюфета беше безплатно — поне това още не бяха променили.

— Знаеш ли какво? — казах. — Ще ида да проверя дали няма нещо спешно за мен и после може пак да си налеем кафе и да поговорим за това как ще поемеш работата.

Оставих я и се насочих към отговорния редактор. По пътя се отбих в телефонната централа, която се издигаше в средата на редакцията като спасителна кула на плажа. Беше висока, за да могат телефонистките да наблюдават огромното помещение и да виждат кой е на мястото си и може да поеме обаждането. Застанах отстрани, така че някоя от жените в кабинката да ме види.

Забеляза ме Лорийн, която дежуреше и в петък, вдигна пръст, за да ми даде знак да изчакам, бързо пренасочи две обаждания, смъкна слушалката от лявото си ухо и каза:

— Няма нищо за теб, Джак.

— Знам. Искам да те попитам за миналата седмица. В петък привечер ти ми прехвърли обаждане от някоя си Уанда Сесъмс. Дали можем да открием телефонния й номер? Забравих да й го поискам.

Лорийн отново си сложи слушалката и пое нов разговор. После, без да я сваля от ухото си, ми съобщи, че нямало как да намерим номера. Не го била записала, а системата съхранявала електронен списък само на последните петстотин номера. Оттогава минали два дни, а централата имала близо хиляда обаждания на ден.

Попита ме дали съм се опитал да го открия чрез бюро „Справки“. Човек понякога забравял главната изходна точка. Благодарих й и продължих към отговорния редактор. Бях се обаждал в „Справки“ и знаех, че името Уанда Сесъмс не фигурира в указателя.

В момента длъжността отговорен редактор „Вътрешни новини“ изпълняваше Дороти Фаулър. Това беше един от най-кратко заеманите постове във вестника — назначенията се правеха едновременно и по политически, и по практически съображения и с него сякаш вървеше въртяща се врата. Фаулър беше адски способна политическа репортерка и едва от осем месеца се опитваше да командва екипа. Желаех й успех, обаче бях сигурен, че няма да се получи, като се имаха предвид всички съкращения на ресурси и празните бюра в редакцията.