Майкъл Конъли - Плашило

— Какво обичате? — сдържано попита Уокър.

— Опитвам се да се свържа с майката на Алонзо Уинслоу и се чудех дали не можете да ми помогнете.

— А кой е Алонзо Уинслоу?

Тъкмо щях да кажа: „Стига де, детектив“, обаче се сетих, че името на заподозрения не би трябвало да ми е известно. Разгласяването на име на непълнолетен беше криминализирано деяние.

— Вашият заподозрян в случая Бабит.

— Откъде знаете това име? Имайте предвид, че не го потвърждавам.

— Наясно съм, детектив. Не ви моля да потвърдите името. То ми е известно. Майката на момчето ми се обади в петък и ми го съобщи. Проблемът е, че не остави телефонния си номер, и просто се опитвам да я намеря…

— Приятен ден — прекъсна ме Уокър и затвори.

Отпуснах се назад на стола и си отбелязах да кажа на Анджела Кук, че благородството, за което й бях споменал, не е присъщо на абсолютно всички ченгета.

— Задник — изсумтях.

Забарабаних с пръсти по бюрото и измислих нов план — с който всъщност трябваше да започна.

Обадих се на един свой източник от Южното бюро на Лосанджелиското полицейско управление, за когото знаех, че е участвал в ареста на Уинслоу. Следствието се водеше в Санта Моника, защото бяха открили жертвата в багажника на колата й на паркинг близо до кея. Но когато уликите от местопрестъплението бяха довели до Алонзо Уинслоу, жител на Южен Лос Анджелис, в играта се беше включило и ЛАПУ.

Санта Моника бяха спазили установената процедура, бяха се свързали с Лос Анджелис и група детективи от Южното бюро, добре запознати с тази част на града, бяха открили и арестували Уинслоу, след което го бяха предали на колегите си от Санта Моника. Наполиън Брейзълтън беше едно от тези ченгета от Южното бюро. Бях съвсем откровен с него. Е, почти де.

— Спомняш ли си ареста преди две седмици, за убитото момиче в багажника? — попитах.

— Да, в Санта Моника. Ние само им помогнахме.

— Знам. Вие сте им предали Уинслоу. Тъкмо затова се обаждам.

— Следствието си е тяхно, мой човек.

— Ясно, обаче не мога да намеря Уокър, а не познавам никой друг от тяхното управление. Но познавам теб. И искам да ти задам няколко въпроса за ареста, не за следствието.

— Какво, да няма оплакване? И с пръст не сме пипнали момчето.

— Не, детектив, няма оплакване. Доколкото знам, всичко с ареста си е наред. Просто се опитвам да открия дома на момчето. Искам да видя къде живее и може би да поговоря с майка му.

— Хубаво, ама той живее при баба си.

— Сигурен ли си?

— Според информацията, която получихме по време на инструктажа, той живеел при баба си. И ние, като големите лоши вълци, нападнахме къщата на баба. Баща нямал, а майката била ту тук, ту там, живеела на улицата. От дрога.

— Добре, тогава ще поговоря с бабата. Дай ми адреса.

— И просто ще й се изтресеш ей така?!

Знаех защо се учудва. Аз бях бял и най-вероятно нямаше да съм добре дошъл в квартала на Алонзо Уинслоу.

— Не се бой, няма да ида сам. Ще заложа на живата сила.

— Успех. Само гледай да не ти гръмнат задника преди четири, когато ми свършва смяната.

— Ще положа всички усилия. Какъв е адресът, спомняш ли си го?

— В Родия Гардънс е. Изчакай момент.

И остави слушалката, за да потърси точния адрес.

Родия Гардънс е огромен жилищен комплекс в Уотс — истински град в града. Опасен град. Носи името на Саймън Родия, създателя на едно от чудесата на Лос Анджелис. Кулите Уотс. Обаче в Родия Гардънс няма нищо чудесно. Това е едно от местата, тънещи от десетилетия в бедност, наркотици и престъпност. Поколения от едно семейство живеят там и не могат да се измъкнат. Много от местните са пораснали, без да са били на плажа, да са се качвали на самолет или дори да са ходили на кино.

Брейзълтън се върна на линията и ми продиктува пълния адрес, но каза, че нямал телефонния номер. Попитах го как се казва бабата и той ми даде името, което вече знаех, Уанда Сесъмс.

Хопа. Жената, с която бях разговарял. Или ме беше излъгала, че е майка на невръстния заподозрян, или полицията разполагаше с грешна информация. Така или иначе, вече имах адреса и се надявах, че скоро ще облека в плът гневния глас от петък.

След като приключих разговора с Брейзълтън, отидох във фотографския отдел. На бюрото на дежурния редактор видях Боби Азмития и го попитах дали в момента е пуснал „скитници“ из града. Той провери в списъка си и назова двама фоторепортери, които обикаляха с колите си в търсене на случайни обекти — снимки без връзка с конкретна новина, които „оцветяваха“ първите страници на отделните рубрики.