Майкъл Конъли - Плашило

Комплексът представляваше лабиринт от двуетажни блокове, боядисани в два цвята. Най-често в кафяво и бежово. Понякога в жълто-зелено и бежово. Нямаше цветя и дървета, защото сред тях могат да се крият наркотици и оръжие. Общо взето приличаше на новозастроен квартал, в който още не са добавили екстрите. Само при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че боята не е прясна и няма нови постройки.

Лесно намерихме адреса, който бях получил от Брейзълтън — ъглов апартамент на втория етаж. Стълбището беше от дясната страна на сградата. Лестър извади голям тежък фотоапарат от колата и я заключи.

— Няма да имаш нужда от всичко това, ако ни пуснат вътре — предупредих го. — Ако ти позволи да я снимаш, ще трябва да го направиш бързо.

— Не ми пука дали ще я снимам. Не ща да си оставям нещата в колата.

— Ясно.

Качихме се и забелязах, че входната врата зад зарешетения комарник е отворена. Приближих се и се поогледах, преди да почукам. Не видях никого на паркингите и в дворовете на комплекса. Изглеждаше абсолютно безлюдно.

Почуках.

— Госпожо Сесъмс?

Зачаках и скоро през комарника се донесе глас. Тя беше.

— Кой е?

— Джак Макавой. В петък разговаряхме по телефона. От „Таймс“.

Комарникът беше мръсен — наслоени с години нечистотия и прах. Вътре не се виждаше нищо.

— Що щеш тука бе, момче?

— Дойдох да поговорим, госпожо. През уикенда много мислих за онова, което ми казахте по телефона.

— Как ме намери, по дяволите?

Близостта на гласа показваше, че жената е от отсрещната страна на комарника. През мръсотията различавах само силуета й.

— Ами нали това е адресът, на който са арестували Алонзо.

— Кой е тоя с тебе?

— Сони Лестър, колега от вестника. Госпожо Сесъмс, дойдох, защото обмислих думите ви и искам да проуча случая на Алонзо. Ако е невинен, ще ви помогна да го измъкнете.

С ударение на „ако“.

— Естествено, че е невинен. Нищо не е направил.

— Може ли да влезем, за да поговорим? — побързах да кажа. — Ще видя какво мога да направя.

— Влезте, ама ник’ви снимки. Тъй де, ник’ви снимки.

Комарникът се открехна. Хванах дръжката и го отворих широко. Веднага разбрах, че жената на прага е баба на Алонзо. Изглеждаше шейсетинагодишна и корените на боядисаните й в черно пълзящи плитки сивееха. Беше мършава като чироз и въпреки топлото време носеше пуловер и дънки. Фактът, че по телефона се беше представила като майка на заподозрения, ми се струваше любопитен, ала не бе голяма работа. Имах чувството, че всъщност едновременно му е и майка, и баба.

Уанда Сесъмс ни посочи малка дневна с диван и маса. Почти навсякъде имаше купчини сгънати дрехи, върху много от които видях листчета с имена. Някъде от апартамента се чуваше шум на пералня или сушилня — жената явно въртеше скромен бизнес в отпуснатия й от държавата апартамент. Може би тъкмо затова не искаше да снимаме.

— Мръдни прането и седни да ми кажеш к’во ше направиш за моя Зо — нареди ми тя.

Преместих една купчина от дивана върху някаква масичка и се настаних на освободеното място. Забелязах, че сред дрехите няма нищо червено. Комплексът Родия Гардънс се контролираше от уличната банда Крипс и носенето на червено, цвета на техните съперници Блъдс, можеше да донесе неприятности.

Лестър седна до мен и остави чантата на фотоапарата на пода между краката си. Самият фотоапарат беше в ръката му. Той отвори ципа на чантата и го прибра вътре. Уанда Сесъмс остана права пред нас, вдигна кош с пране върху масата и се зае да вади и сгъва дрехите.

— Искам да проуча случая на Зо — заявих. — Ако е невинен, както твърдите, ще мога да го измъкна.

Продължавах да използвам думичката „ако“. Продължавах да мятам въдицата. Гледах да не обещавам нищо, което няма да изпълня.

— И ше го измъкнеш просто ей тъй, а? Докат’ гусин Майър даже не мож’ уреди да го изслушат в съда?

— Господин Майър неговият адвокат ли е?

— Да, служебният му защитник. Еврейски адвокат.

Произнесе го без никаква враждебност или предубеждение, все едно се гордееше с това, че внукът й се е издигнал до равнището да има адвокат евреин.

— Е, ще поговоря с господин Майър за всичко това. Понякога, госпожо Сесъмс, вестникът е в състояние да направи неща, които не може да постигне никой друг. Ако аз съобщя на света, че Алонзо Уинслоу е невинен, светът ще обърне внимание. Адвокатите невинаги успяват, защото постоянно твърдят, че клиентите им са невинни, независимо дали го вярват. Като лъжливото овчарче. Повтарят го толкова често, че когато някой техен клиент наистина е невинен, никой не им вярва.