Майкъл Конъли - Плашило

Знаех всичко това, защото неведнъж бях придружавал момчетата от отдела за борба с наркотиците в Южното бюро, докато пишех шестмесечните си репортажи за хода на войната срещу дрогата в района.

Вървяхме към служебната кола на Лестър с наведени глави и се правехме, че нищо наоколо не ни засяга. Единственото ни желание беше да се разкараме от квартала. Едва когато наближихме автомобила, видях младия мъж, облегнат на предната лява врата. Носеше развързани работни обувки, дънки, смъкнати до средата на сините му боксерки, и безупречно бяла тениска, която почти сияеше на следобедното слънце. Униформата на бандата Крипс, която владееше комплекса.

— Как е? — попита той.

— Бива — отвърна Лестър. — Връщаме се на работа.

— Куки ли сте?

Фотографът се засмя, като че ли не е чувал по-голяма смешка.

— Не бе, човек, от вестника сме.

После спокойно прибра чантата с фотоапарата си в багажника и заобиколи към вратата, на която се облягаше младежът. Онзи не помръдна.

— Трябва да тръгвам, брато. Би ли се отдръпнал, за да мина?

Стоях от другата страна на колата. Стомахът ми се беше свил. Ако щяхме да си имаме проблем, сега беше моментът. В сенчестия край на паркинга висяха други момчета със същата униформа, готови да се намесят, ако се наложи. Не се съмнявах, че всички или носят оръжие, или са го скрили наблизо.

„Нашият“ младеж продължаваше да се обляга на вратата. Скръсти ръце и се втренчи в Лестър.

— За к’во приказвахте с мамчето горе, брато ?

— За Алонзо Уинслоу — обадих се аз. — Според нас не е убил никого и правим проверка.

Онзи се оттласна от колата, обърна се и ме погледна.

— Верно?

Кимнах.

— Работим по въпроса. Тъкмо започваме и затова дойдохме да поговорим с госпожа Сесъмс.

— Значи ви е казала за данъка.

— За какъв данък?

— Тя плаща данък. Секи, дет върти бизнес насам, плаща данък.

— Нима?

— Уличният данък бе, човек. Загряваш ли? Секи вестникар, дет’ идва да говори за Зо, трябва да плати уличния данък. Можете да го платите на мене.

Кимнах.

— Колко?

— Педесе на ден.

Щях да осребря този разход. Да видим дали Дороти Фаулър щеше да се развика. Бръкнах в джоба си и извадих цялата си наличност, общо петдесет и три долара. Бързо отделих две двайсетачки и една десетачка.

— Ето.

Заобиколих зад колата и младежът се приближи откъм предната лява врата. Докато му плащах, Лестър се качи и запали мотора.

— Трябва да вървим — казах аз, след като му подадох банкнотите.

— Давайте. Ако пак дойдете, данъкът се удвоява, вестникарче.

— Ясно.

С това и трябваше да приключа, но не можех да си тръгна, без да задам очевидния въпрос.

— Не те ли е грижа, че се опитвам да освободя Зо?

Младежът вдигна юмрук и поглади брадичка, като че ли сериозно размишляваше над въпроса ми. На кокалчетата на пръстите му бяха татуирани буквите т-ъ-п-и. Преместих поглед към другата му ръка, която висеше отпусната отстрани. Там бяха татуирани други букви: к-у-к-и. Бях получил отговора си. Тъпи куки. С такова отношение, нищо чудно, че изнудваше хората, които искаха да помогнат на друг член на бандата. Тук важеше принципът „всеки за себе си“.

Хлапакът се засмя и се обърна, без да отговори. Нали ми беше показал ръцете си.

Качих се в колата и Лестър я изкара на заден от паркинга. Видях, че нашият рекетьор танцува „крипуок“. Наведе се и с току-що дадените му от мен банкноти имитира лъскане на обувки, после се изправи и изпълни типичното тътрене, което Крипс смятаха за своя запазена марка. Бандитчетата, които чакаха на сянка, го посрещнаха с овации.

Напрежението в тила ми започна да се отпуска едва когато отново излязохме на 10-а и потеглихме на север. Изхвърлих петдесетачката от ума си и когато започнах да анализирам постигнатото, се почувствах по-добре. Уанда Сесъмс се беше съгласила да ми окаже пълно съдействие в разследването на случая Дениз Бабит — Алонзо Уинслоу. Обади се от моя мобилен телефон на Джейкъб Майър, служебния защитник на внука си, и му съобщи, че като настойница на обвиняемия, ми предоставя пълен достъп до всички документи и доказателствени материали по делото. Майър неохотно прие да се срещне с мен на другата сутрин между заседанията в центъра за задържане на непълнолетни. Всъщност нямаше избор. Бях обяснил на Уанда, че ако той не ми съдейства, много частни адвокати ще поемат случая безплатно, след като научат, че ще бъде отразен в пресата, Майър можеше или да работи с мен и сам да стане обект на медиен интерес, или да се откаже от това дело.