Майкъл Конъли - Плашило

Обърнах се и плъзнах поглед по редакцията. Не знаех къде е работното място на Анджела Кук, но трябваше да е някъде наоколо. Колкото си по-нов, толкова по-близо до Сала те слагат. Най-далечните краища на помещението бяха запазени за ветераните, които уж нямаха нужда от контрол. Всъщност, когато се отдалечаваше от Сала, човек навлизаше в зоната, известна като Сухата гора, защото там седяха репортери, които почти не правеха репортажи и пишеха още по-малко. Постовете на някои от тях бяха неприкосновени по силата на политически връзки или награди „Пулицър“ — Сони Лестър имаше право, никога нямаше да съкратят лауреат на „Пулицър“, — а други бяха такива майстори на снишаването, че никога нямаше да привлекат вниманието на ресорните редактори и комисията по съкращенията.

Над горния край на една от недалечните ниски стени видях русата коса на Анджела, завързана на опашка. Приближих се.

— Как върви?

Тя уплашено подскочи.

— Извинявай. Не исках да ти изкарвам акъла.

— Няма нищо. Просто се бях увлякла в четене. Посочих компютърния екран.

— Това репортажът ли е?

Анджела се изчерви. Забелязах, че е забила молив в завързаната си отзад коса. Така изглеждаше още по-секси.

— Не, всъщност е от архива. Една статия за теб и онзи убиец, Поета. Адски е зловещо.

Внимателно се вгледах в дисплея. Материалът, който четеше, беше отпреди дванайсет години. Тогава работех в „Роки Маунтън Нюз“ и се конкурирах с „Таймс“ по случай, развиващ се в територията от Денвър до Източното крайбрежие и после пак обратно до Лос Анджелис. Това беше най-важният материал, по който съм работил, върхът на моя журналистически живот — не, поправка, всъщност кулминацията на целия ми живот — и не исках да ми напомнят, че е било толкова отдавна.

— Да, наистина си е зловещичко. Свърши ли днешния материал?

— Какво стана с онази агентка от ФБР, с която си работил? Рейчъл Уолинг. В една друга публикация пише, че я наказали дисциплинарно за неетично поведение.

— Още е в Бюрото. Всъщност даже е тук, в Лос Анджелис. Може ли да прегледаме днешния материал? Прендо иска да му го пратим.

— Разбира се. Приключих го. Само те чаках да го видиш, преди да го пратя.

— Чакай да си взема стол.

Придърпах един стол от съседното свободно бюро, Анджела ми направи място до себе си и аз прочетох текста й. Предвиден за трийсет реда, след планьорката той беше свит до двайсет и пет, което означаваше, че най-вероятно ще го съкратят до двайсет, но всеки кадърен репортер, естествено, надхвърля лимита. Егото му диктува да приеме, че случаят и неговото умение да го разкаже ще устоят на веригата редактори, които ще го прочетат и ще разберат, че е прекалено добър, за да бъде съкратен.

Моята първа редакция се състоеше в изтриването на собственото ми име.

— Защо, Джак? — възрази Анджела. — Двамата заедно отразихме случая.

— Да, но ти си написала репортажа. Съответно под заглавието ще стои твоето име.

Тя посегна към клавиатурата и постави дланта си върху дясната ми ръка.

— Моля те, искам да имам съвместна публикация с теб. Това означава много за мен.

Погледнах я въпросително.

— Анджела, това е материал за трийсет реда, които сигурно ще съкратят до двайсет и ще го наврат на най-вътрешните страници. Просто поредният репортаж за убийство — няма нужда от двама автори.

— Обаче е първият ми репортаж за убийство в „Таймс“ и искам твоето име да е до моето.

Ръката й продължаваше да лежи върху моята. Свих рамене и кимнах.

— Както кажеш.

Тя вдигна дланта си и аз отново написах името си под заглавието. Анджела отново посегна и пак ме хвана за дясната ръка.

— Тук ли те раниха?

— Хмм…

— Може ли да видя?

Обърнах ръката си и й показах приличащия на звезда белег между палеца и показалеца ми — мястото, през което беше минал куршумът, преди да улучи убиеца по прякор Поета в лицето.

— Забелязах, че не използваш палеца си, докато пишеш — каза Анджела.

— Куршумът прекъсна сухожилието. Оперираха ме, но палецът ми така и не се движи като преди.

— Как е?

— Ами, нормално. Просто не се движи така, както искам.

Тя се засмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Исках да кажа: как е да убиеш някого по този начин?

Разговорът започваше да става странен. Що за интерес проявяваше към убийството тази жена… всъщност това момиче?

— Виж, не ми се говори за това, Анджела. Мина много време и всъщност аз не го убих. Той сам го направи. Струва ми се, че искаше да умре. Той натисна спусъка.