Майкъл Конъли - Плашило

— Джак, обажда се Ван. Научих новината. Лошо. Какво става с нашия вестникарски бизнес бе, човек? И при нас е същото. Обаче ни орязаха прекалено и сега ми казаха, че мога да си взема един човек обратно. Мястото е за общ репортер и реших първо да дам шанс на теб, преди да се обърна към нашите съкратени. Върни се в Денвър и запретни ръкави в „Роки“! Обади ми се.

Пуснах съобщението още веднъж, въпреки че вече бях чул и разбрал всяка дума. После го изтрих. Нямаше да се обадя на Ван Джаксън. Нямах намерение да се върна като общ репортер във вестник, който съм напуснал преди дванайсет години. Имах да пиша роман и ако изобщо отидех в Колорадо, щях да търся там литературно вдъхновение, а не да заема пост, на който съм работил толкова отдавна. Не, щях да сложа край на журналистическата си кариера. Щях да поставя накрая код 30 и нищо нямаше да промени решението ми.

Във вторник сутринта Джейкъб Майър закъсня за и без това отложената ни среща. Половин час седях в чакалнята на Бюрото за служебна защита сред клиенти на тази финансирана от държавата институция. Хората бяха прекалено бедни, за да си позволят адвокат, и разчитаха на държавата, която ги съдеше, в същото време да ги защитава. Въпреки че е конституционно гарантирано право — „Ако не можеш да си позволиш адвокат, такъв ще ти бъде осигурен“, — това винаги ми се е струвало противоречие. Прилича ми на някакво изнудване, при което държавата контролира и предлагането, и потреблението.

Майър се оказа млад човек, завършил най-много преди пет години. И все пак сега защитаваше още по-млад от себе си — не, всъщност дете, обвинено в убийство. Дойде от съда с кожена чанта, прекалено натъпкана с папки, за да я носи за дръжката, така че я стискаше под мишница. Попита рецепционистката дали има съобщения за него и тя го насочи към мен. Младият юрист трябваше да премести тежката чанта под лявата си мишница, за да ми подаде ръка. Стиснах я и се представих.

— Елате отзад — каза той. — Нямам много време.

— Не се безпокойте, няма да ви забавя.

Минахме един зад друг по коридор, стеснен още повече от редицата кантонерки, изцяло обхващащи дясната стена. Бях сигурен, че това нарушава правилата за пожарна безопасност. При други обстоятелства щях да запазя тази подробност за дни без много събития. „Служебни защитници работят в огнен капан“. Ала вече не ме интересуваха заглавията, нито трябваше да търся новини. Оставаше ми един последен репортаж, и толкова.

— Тук — съобщи Майър.

Последвах го в общ кабинет шест на три и половина метра, с бюра във всеки ъгъл, разделени със звукоизолиращи прегради.

— Най-сетне у дома — въздъхна той. — Вземете някой от онези столове.

На бюрото в ъгъла диагонално от Майър седеше друг адвокат. Придърпах стола от свободното бюро до неговото.

— Моят клиент — започна служебният защитник. — Баба му е интересна жена, нали?

— Особено в собствената й среда.

— Каза ли ви колко се гордее, че има адвокат евреин?

— Да.

— Аз всъщност съм от ирландски произход, но не исках да я разочаровам. Какво искате да направите за клиента ми?

Извадих от джоба си диктофонче с големината на запалка, включих го и го поставих на бюрото помежду ни.

— Имате ли нещо против да запиша разговора ни?

— Ни най-малко. И аз бих искал да го запишем.

— Ами, както ви казах по телефона, бабата на Зо е абсолютно убедена, че ченгетата не са заловили когото трябва. Обещах й да проуча случая, защото публикувах репортажа, в който полицията го обявява за извършителя. Госпожа Сесъмс, която е настойница на Зо, ми предостави пълен достъп до делото и самия него.

— Тя може и да му е настойница, въпреки че ще трябва да го проверя, обаче това, че ви е предоставила пълен достъп, юридически не означава нищо и следователно няма никаква стойност за мен. Разбирате го, нали?

Когато бях помолил Уанда Сесъмс да му позвъни, той й отговори друго. Тъкмо се канех да му го припомня, както и обещанието му да ми съдейства, когато видях, че се озърта през рамо. Явно се държеше така заради другия адвокат в кабинета.

— Естествено — отвърнах. — Знам също, че си има правила, които определят какво можете да ми разкриете.

— Щом сме наясно с това, ще се опитам да ви помогна. Ще отговоря на някои от въпросите ви, но на този етап от делото нямам право да ви разкрия нищо от доказателствения материал.

Докато го казваше, се завъртя на мястото си, за да се увери, че колегата му още е с гръб към нас, после бързо ми подаде флашка — външен носител на памет с ю ес би вход.