Майкъл Конъли - Плашило

— Обичам истории за серийни убийци, но не бях чувала нищо за Поета. Днес на обяд някакви хора си говореха за него и когато се прибрах, го потърсих в Гугъл. Ще отида да си купя книгата ти. Била бестселър.

— Дано да я намериш. Беше бестселър преди десет години. Тиражът е изчерпан поне от пет.

Щом беше чула за книгата на обяд, хората явно говореха за мен. Обсъждаха съкращаването на един бивш автор на бестселър, днес високоплатен полицейски репортер.

— Е, сигурна съм, че можеш да ми дадеш назаем собствения си екземпляр — каза Анджела.

И ме погледна нацупено. Дълго я наблюдавах, преди да отговоря. Защото изведнъж разбрах, че е някаква маниачка. Искаше да пише репортажи за убийства, защото я интересуваха подробностите, които не се споменават във вестниците и по телевизията. Ченгетата щяха да си паднат по нея, при това не само защото беше хубавица. Тя щеше да ги ласкае, докато й съобщават мрачните детайли от местопрестъпленията. Те пък щяха да вземат култа й към зловещото за култ към самите тях.

— Довечера ще потърся някой екземпляр вкъщи. Дай сега да се върнем към твоя репортаж. Прендо го иска на бюрото си, като се върне от планьорката в четири.

— Добре, Джак.

И вдигна ръце, че се предава. Отново се заех с материала. Направих само една корекция. Тя беше открила сина на възрастната жена, изнасилена и убита с нож през 1989-а, който благодареше на полицията, че не се е отказала от разследването. Преместих тази искрена похвала в първата третина на текста.

— Местя го, за да не го отреже редакторът — поясних. — Такъв цитат ще ти донесе няколко червени точки пред ченгетата. Те живеят за такива думи от хората, обаче не ги чуват често. Поставянето им в началото на материала ще започне да гради доверието, за което ти разправях.

— Ясно.

Накрая добавих „30“ под текста.

— Какво значи това? — попита Анджела. — Виждала съм го и в други материали на бюрото на редактора.

— Просто е останало от старата школа. Когато започвах да се занимавам с журналистика, на края на текста винаги се пишеше „30“. Това е код, даже ми се струва, че е от времето на телеграфа. Означава просто „край“. Вече не е необходим, но…

— Божичко, значи затова казват, че съкратените са получили „код трийсет“!

Погледнах я и кимнах, изненадан, че не го е знаела.

— Точно така. Винаги съм го правил и след като под заглавието стои и моето име…

— Разбира се, Джак. Готино е. Може да започна и аз да го правя.

— Значи ще продължиш традицията, Анджела. Усмихнах се и се изправих.

— Мислиш ли, че утре сутрин ще можеш да прегледаш полицейските бюлетини и да наминеш покрай Паркър Сентър?

Тя се намръщи.

— Искаш да кажеш без теб ли?

— Да. Аз ще съм зает в съда с един случай, по който работя. Но сигурно ще се върна преди обед. Ще се справиш ли?

— Щом трябва. Върху какво работиш?

Накратко й описах посещението си в Родия Гардънс и насоката на разследването си. После я уверих, че няма да има проблем да иде в Паркър Сентър сама след еднодневното обучение, което й бях провел.

— Всичко ще е наред. А след излизането на този материал в утрешния вестник там ще имаш повече приятели, отколкото си представяш.

— Щом казваш.

— Ако ти трябва нещо, обади ми се по джиесема.

Посочих текста на компютърния екран, свих юмрук и леко ударих по бюрото й.

— „Пращай го тоя сладур“.

Това беше цитат от „Цялото президентско войнство“, един от най-великите филми за репортери, и веднага се сетих, че сигурно не го е гледала. Уф, добре де, помислих си, има си стара школа, има си и нова школа.

Върнах се на бюрото си и видях, че лампичката на телефонния ми секретар премигва често, което означаваше, че съм получил повече от едно съобщение. Бързо изхвърлих странния и интригуващ разговор с Анджела Кук от ума си и вдигнах слушалката.

Първото съобщение беше от Джейкъб Майър. Възложили му нов случай и повдигането на обвинение било насрочено за същия ден. Налагало се да отложим срещата ни с един час, за 10:00. Нямаше проблем. Така щях да имам повече време или за сън, или за да се приготвя за интервюто.

Второто съобщение възкресяваше един глас от миналото — на Ван Джаксън, преди петнайсетина години млад журналист, когото бях обучил като полицейски репортер в „Роки Маунтън Нюз“. Оттогава уверено се издигаше в йерархията на вестника и в момента работеше като отговорен редактор „Вътрешни новини“. Съобщаваше ми по имейла за всяко повишение, за да видя колко далеч ще стигне в кариерата си.