Майкъл Конъли - Плашило

Освен това Уанда Сесъмс се беше съгласила да ме заведе в центъра за задържане на непълнолетни в Силмар, за да разговарям с Алонзо. Възнамерявах да се запозная с делото от документите на служебния защитник и тъй като интервюто с момчето щеше да е най-важната част от бъдещата ми публикация, исках да науча абсолютно всичко възможно, преди да пристъпя към него.

Като цяло, посещението ми в Южен Лос Анджелис завършваше успешно, въпреки петдесетте долара „данък“, и тъкмо се чудех как да представя плана си на Прендъргаст, когато Лестър прекъсна мислите ми.

— Знам какво целиш.

— Какво целя?

— Оная перачка може и да е прекалено тъпа, а адвокатът — прекалено загрижен да види името си във вестника, но не и аз.

— Какви ги говориш?

— Явяваш се като белия рицар, дето ще докаже невинността на момчето и ще го освободи. Само че ще направиш тъкмо обратното, мой човек. Ще ги използваш, за да те допуснат до делото и да събереш всички сочни подробности, а после ще разкажеш във вестника как един шестнайсетгодишен хлапак се превръща в хладнокръвен убиец. По дяволите, освобождаване то на невинен човек е нещо банално за днешната преса. Но не и проникването в ума на непълнолетен убиец! Не и анализът на механизма, чрез който обществото допуска да се случи такова нещо! Това си е кандидатура за наградата „Пулицър“, брато.

Известно време не отговорих, Лестър ме беше приклещил. Обмислих защитата си и едва тогава отворих уста.

— Обещах й само, че ще проуча случая. Как се развиват нещата. Нищо повече.

— Дрън-дрън. Използваш я, защото е невежа и не може да се усети. Хлапето сигурно ще е също толкова глупаво и ще се подведе. И всички знаем, че адвокатът ще го продаде, за да попадне във вестника. Наистина си мислиш, че ще спечелиш наградата „Пулицър“, нали?

Поклатих глава и не отговорих. Усетих, че се изчервявам, и се извърнах към прозореца.

— Глей сега, това си е в реда на нещата — прибави Лестър.

Обърнах се да го погледна и разчетох изражението му.

— Какво искаш, Сони?

— Парче от баницата, какво. Ще го направим в екип. Ще дойда с теб в Силмар и в съда. Аз ще заснема целия материал. Когато попълваш искане за фотограф, ще напишеш моето име. Така ще се продаде по-лесно. Особено за номинации.

Имаше предвид номинации за „Пулицър“ и други награди.

— Виж, още не съм разговарял с редактора. Много бързаш. Дори не знам дали ще…

— Ще го одобрят, знаеш го. Ще ти дадат пълна свобода на действие, че и на мен покрай тебе. Кой знае, току-виж спечелим и двамата. Няма начин да те съкратят, ако им донесеш „Пулицър“.

— Няма никакъв шанс, Сони. Пък и вече ме съкратиха. Остават ми още дванайсет дни и после майната му на „Пулицър“. Отивам си.

По очите му видях, че новината за съкращаването ми го е изненадала. Той кимна, включи новата информация в импровизирания си сценарий и се засмя.

— Аха! Значи това е твоето последно сбогом. Всичко ми е ясно. Ще си тръгнеш, като им покажеш среден пръст — толкова добър репортаж, че няма как да не го номинират, въпреки че теб отдавна те няма.

Замълчах. Не подозирах, че съм толкова прозрачен. Отново се обърнах към прозореца. На това място магистралата се издигаше над терена и наоколо се виждаха безкрайни редици наблъскани плътно една до друга къщи. Върху старите, протекли покриви на много от тях бяха завързани сини платнища. Колкото по на юг в града навлизаше човек, толкова повече бяха платнищата.

— Въпреки това искам да участвам — заяви Лестър.

След като си бях осигурил пълен достъп до Алонзо Уинслоу и делото му, вече бях готов да го обсъдя с редактора. С други думи, официално щях да му съобщя, че работя по случая, и моят зам можеше да го включи в предварителния си списък.

Щом се върнах в редакцията, отидох право при Сала и заварих Прендъргаст на бюрото му. Пишеше на компютъра си.

— Имаш ли една минутка, Прендо?

Той дори не вдигна глава.

— Не сега, Джак. Възложиха ми да съставя списъка на материалите за планьорката в четири. Имаш ли нещо за утре, освен репортажа на Анджела?

— Не. Намислил съм нещо по-дългосрочно.

Прендъргаст спря да пише и ме погледна малко смутено. Какви дългосрочни планове може да си прави човек, на когото остават дванайсет дни?

— Не чак толкова дългосрочно. Може да поговорим за това по-късно днес или утре. Анджела предаде ли ти материала?

— Още не. Мисля, че те чака да го прегледаш. Хвърли му едно око и ми го прати.

— Веднага се заемам.

— Добре, Джак. Ще поговорим по-късно. Или ми прати един бърз имейл.