Майкъл Конъли - Плашило

— Него ще трябва да получите от прокуратурата или полицията — прибави адвокатът.

— На кой прокурор са възложили делото?

— Ами, беше Роза Фернандес, обаче тя се занимава с дела на непълнолетни. Казват, че искат да съдят хлапето като пълнолетен, тъй че сигурно ще сменят прокурора.

— Ще обжалвате ли преместването на делото от съда за непълнолетни?

— Разбира се. Клиентът ми е на шестнайсет и от десетинагодишен не е ходил редовно на училище. Не само че не е пълнолетен от правна гледна точка, но и умствените му възможности изобщо не отговарят на възрастта му.

— Обаче полицията твърди, че това престъпление е внимателно обмислено и има сексуален елемент. Жертвата е изнасилена вагинално и анално с твърд предмет. Изтезавали са я.

— Вие приемате, че моят клиент е извършил престъплението.

— Според полицията той е направил самопризнания.

Майър посочи флашката в шепата ми.

— Точно така. Според полицията той е направил самопризнания. По този въпрос имам две забележки. Моят опит показва, че ако затворите шестнайсетгодишно момче в килера за девет часа, не го храните и не му давате течности, ако го лъжете за несъществуващи улики и не му позволявате да разговаря с никого, нито с баба си, нито с адвокат, е, тогава то ще ви каже каквото искате, ако смята, че след това най-после ще го пуснат от килера. И второ, безпокои ме въпросът точно какво е признал. Тук гледната точка на полицията определено се различава от моята.

За миг вперих очи в него. Разговорът беше интересен, но прекалено завоалиран. Трябваше да заведа Майър някъде, където да говори свободно.

— Искате ли да идем да изпием по чаша кафе?

— Не, нямам време. И както казах, не мога да навлизам в подробности по делото. Тук си имаме правила и клиентът ми е непълнолетен — въпреки усилията на прокуратурата да го изкара възрастен. И по ирония на съдбата същата тази окръжна прокуратура, която иска да съди това дете като голям човек, ще се нахвърли върху мен и моя началник, ако ви дам каквито и да е документи, свързани с дело на непълнолетен. Това не е съд за възрастни и важат правилата за запазване на тайната, целящи да защитят непълнолетния. Сигурен съм обаче, че в полицейското управление имате източници, от които ще получите цялата необходима ви информация.

— Имам.

— Добре. Тогава, ако искате да направя изявление, ще ви кажа следното. Вярвам, че моят клиент — и между другото, нямам право да го назова по име — е почти също такава жертва като Дениз Бабит. Вярно, тя е изгубила живота си при ужасни обстоятелства. Но свободата на клиента ми е отнета, а той не е извършил това престъпление. Ще го докажа, когато се изправим в съда. Няма значение дали това ще е съдът за възрастни, или за непълнолетни. Категорично ще защитя своя клиент, защото той не е виновен в това престъпление.

Думите му бяха внимателно подбрани, точно както очаквах. И все пак ме накараха да се замисля. Майър престъпваше границата, като ми даваше флашката, и трябваше да се запитам защо го прави. Не го познавах. Никога не бях писал за събитие, в което е участвал той, затова и дума не можеше да става за доверието, което се изгражда между репортер и източник в хода на написването и публикуването на материал. И щом адвокатът не престъпваше границата заради мен, за кого го правеше? За Алонзо Уинслоу ли? Дали този служебен защитник с чанта, пръскаща се от делата на неговите виновни клиенти, наистина вярваше в думите си? Нима наистина смяташе Алонзо за невинна жертва?

Осъзнах, че си губя времето. Трябваше да се върна в редакцията и да видя какво има във флашката. Скритата в шепата ми дигитална информация щеше да определи насоката ми на работа.

Протегнах ръка и изключих диктофончето.

— Благодаря ви за помощта.

Произнесох го саркастично заради другия адвокат в кабинета. Кимнах и намигнах на Майър, след което си тръгнах.

В редакцията веднага отидох на бюрото си, без да мина през Сала или да се обадя на Анджела Кук. Включих флашката в слота на лаптопа си и отворих съдържанието й. Имаше три текстови файла, озаглавени „Резюме“, „Арест“ и „Самопризнания“. В този ред. Третият беше най-голям. Отворих го за кратко и установих, че транскрибираният запис на самопризнанията на Алонзо Уинслоу е дълъг 928 страници. Затворих го и го запазих за накрая. Тъй като се казваше „Самопризнания“, а не „Разпит“ например, предположих, че Майър го е получил от прокуратурата. Живеем в дигитален свят и не се изненадах, че записът на деветчасов разпит на заподозрян в извършване на убийство е предаден от полицията на прокуратурата и оттам на служебния защитник в електронна форма. При деветстотин двайсет и осем страници цената на отпечатването и копирането на такъв документ щеше да е висока, особено като се имаше предвид, че е резултат само от един случай в система, през която ежедневно минават хиляди. Ако искаше, Майър можеше да го принтира за сметка на бюджета на Бюрото за служебна защита.