Майкъл Конъли - Плашило

Съставят следната следствена версия:

След като си тръгва от работа в ранните часове на 24 април, жертвата отива в комплекса Родия Гардънс, за да си купи хероин или друг наркотик. Въпреки че е бяла, а 98% от населението на комплекса е чернокожо, Дениз Бабит не се бои да отиде там, за да си осигури дрога, защото вече многократно го е правила. Може би дори лично познава тамошните пласьори, включително Алонзо Уинслоу. Възможно е в миналото да е заплащала за наркотици със сексуални услуги.

Този път обаче е отвлечена от Алонзо Уинслоу и евентуално други неизвестни извършители. Държат я на неизвестно място и я подлагат на сексуални изтезания в продължение на 6–18 часа. Ако се съди по силните петнисти кръвоизливи около очите, тя също многократно е душена до изпадане в безсъзнание и след това свестявана, преди да настъпи окончателното задушаване. После тялото й е натъпкано в багажника на колата й и е откарано на трийсетина километра от там, в Санта Моника, където автомобилът е оставен на крайбрежния паркинг.

Детективите Уокър и Грейди представят пръстовия отпечатък като убедително доказателство в полза на версията за връзка на Бабит с известен наркопласьор в Родия Гардънс и взимат заповед за арест на Алонзо Уинслоу. Свързват се с Лосанджелиското полицейско управление и искат съдействие за откриването на заподозрения, който е задържан в неделя сутринта, 26 април, и след продължителен разпит прави самопризнание. На другата сутрин полицията съобщава за извършения арест“.

Затворих файла с резюмето и си помислих, че следствието е стигнало до Уинслоу толкова бързо само защото не е изтрил един пръстов отпечатък. Сигурно беше смятал, че трийсетте километра от Уотс до Санта Моника са непреодолимо разстояние за обвинението в убийство. Сега лежеше в килията в Силмар и му се искаше изобщо да не е намествал онова огледало, за да се увери, че не го следят ченгета.

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Погледнах дисплея и видях, че е Анджела Кук. Изкушавах се да не отговоря, за да не се разконцентрирам, ала знаех, че обаждането ще бъде прехвърлено към централата и телефонистката ще каже на Анджела, че съм на работното си място, но явно съм прекалено зает.

Вдигнах слушалката.

— Какво има, Анджела?

— Намирам се в Паркър Сентър и ми се струва, че става нещо, обаче никой нищо не ще да ми каже.

— Защо смяташ, че става нещо?

— Защото прииждат телевизионни екипи. Направо на тумби.

— Къде си?

— Във фоайето. Тъкмо се канех да си тръгна, когато видях да пристига една тайфа от телевизията.

— Провери ли в пресслужбата?

— Естествено. Но никой не отговаря.

— Извинявай, глупав въпрос. Хмм, ще се обадя тук-там. Стой там, в случай че се наложи да се върнеш горе. Ще ти звънна веднага. Само от телевизията ли са?

— Така изглежда.

— А знаеш ли как изглежда Патрик Денисън? — попитах. Не че щеше да ме разбере.

Денисън беше главният полицейски и криминален репортер в „Дейли Нюз“, единствения конкурентен вестник на „Таймс“ в региона. Биваше го и от време на време пускаше материали, които ми се налагаше да „догонвам“. Най-големият срам за репортера е да „догонва“ конкурентните новини. Сега обаче не се притеснявах от това, не и след като телевизионните медии вече бяха в сградата. Телевизионните репортери обикновено отразяваха вчерашни събития или пресконференции. Телевизиите в този град не бяха, пускали сензационна новина от 1992-ра, когато Канал 5 излъчи записа на побоя над Родни Кинг.

След като приключих разговора с Анджела, се обадих на един лейтенант от сектор „Грабежи и убийства“, за да се информирам какво става. Ако той не знаеше, щях да опитам в „Тежки престъпления“ и накрая в „Борба с наркотиците“. Бях сигурен, че скоро ще разбера защо медиите се събират в Паркър Сентър и „Лос Анджелис Таймс“ научава за това последен.

От централата на ГУ почти незабавно ме свързаха с лейтенант Харди. Бяха го назначили за шеф на сектора преди по-малко от година и аз още го „ухажвах“, за да го превърна постепенно в свой доверен източник. След като се представих, попитах какво ново при Момчетата на Харди. Бях започнал да наричам така детективите под негово ръководство, за да гъделичкам самолюбието му. Всъщност той беше просто мениджър и следователите от сектора работеха самостоятелно. Но това се включваше в ухажването и засега действаше.

— Днес е доста спокойно, Джак — отвърна лейтенантът. — Няма новини.

— Сигурен ли си? Чух, че в Паркър Сентър било фрашкано с телевизионни камери.