Майкъл Конъли - Плашило

— Въпрос ли имате, господин Макавой?

— Да, господин капитан. Бихте ли ми казали дали очаквате някаква отрицателна реакция от местната общност?

— Отрицателна реакция от местната общност ли? Не. Кой ще възрази срещу прочистването на улиците от наркопласьори и бандити? Пък и ние имахме огромна обществена подкрепа и съдействие за тази акция. Не знам откъде би могла да дойде отрицателна реакция.

Оставих репликата за обществената подкрепа и съдействие за по-късно и се съсредоточих върху отговора си.

— Добре е известно, че проблемите с наркотиците и бандите в Родия съществуват отдавна. Но полицията организира тази мащабна акция едва след като беше отвлечена и убита бяла жена от Холивуд. Чудех се дали Управлението е взело предвид реакцията на местната общност, когато е подготвяло операцията.

По лицето на Гросман плъзна червенина и той хвърли поглед към началника, който обаче не понечи да отговори на въпроса, нито дори да помогне на капитана да се измъкне от това положение. Трябваше да се оправя сам.

— Ние… хмм… не го виждаме така — започна Гросман. — Убийството на Дениз Бабит само привлече вниманието ни към проблемите в комплекса. Днешните ни действия и извършените арести ще направят Родия Гардънс по-добро място за живот. В това отношение няма отрицателна реакция. И не за пръв път провеждаме акции в този район.

Реших да го притисна още малко.

— За пръв път ли свиквате пресконференция на тази тема?

— Нямам представа — отвърна Гросман.

Погледът му обходи залата за друга вдигната ръка, но напразно.

— Имам още един въпрос — продължих. — Във връзка със заповедите за обиск след убийството на Дениз Бабит, открихте ли мястото, където се предполага, че е държана и убита след отвличането й?

Капитанът имаше готов отговор.

— Ние не водим това следствие. Ще трябва да попитате полицията в Санта Моника или Окръжна прокуратура.

Изглеждаше доволен, че е успял да ми запуши устата. Нямах повече въпроси и Гросман за последен път огледа залата, след което закри пресконференцията. Изправих се до мястото си и зачаках Анджела Кук. Щях да й кажа, че ми трябват само бележките й за коментара на началника на полицията. Бях покрил всичко останало. Униформеният полицай, от когото бях получил официалното изявление, пръв стигна до мен и ми посочи вратата от отсрещната страна на помещението. Знаех, че води към странична стая, в която държат част от техниката за презентации.

— Лейтенант Минтър иска да ви покаже нещо.

— Добре. И аз исках да го питам нещо.

Влязох в стаята и видях, че Минтър вече ме чака, седнал сковано на ръба на едно бюро. Хубавец със стройна фигура, гладка кожа с цвят на кафе, идеална дикция и автоматична усмивка, той ръководеше пресслужбата. Този несъмнено важен пост в ЛАПУ не преставаше да ме озадачава. Защо, след като е преминал обучението и е носил пистолета и значката, един полицай ще пожелае да оглави отдела за връзки с медиите, в който не се вършеше абсолютно никаква полицейска работа? Естествено, почти всяка вечер го показваха по телевизията и името му постоянно се появяваше във вестниците, само че това не беше работа за ченге.

— Здрасти, Джак — дружелюбно ме поздрави Минтър, докато се ръкувахме.

Започнах да се държа така, все едно аз съм помолил за срещата.

— Здрасти, лейтенант. Благодаря, че се съгласи да ме приемеш. Чудех се дали може да получа снимката на заподозрения Хикс за репортажа си.

Минтър кимна.

— Няма проблем, той е пълнолетен. Искаш ли и другите?

— Не, само неговата. Във вестника не обичат да публикуват полицейски снимки, така че сигурно ще мога да използвам само една, при това, ако имам късмет.

— Странно, че искаш снимка на Хикс.

— Защо?

Той се пресегна зад гърба си, взе една папка от бюрото, разтвори я и ми връчи фотография 20х25 сантиметра. Явно я бяха направили по време на наблюдението в Родия Гардънс и в долния десен ъгъл имаше полицейски кодове. Бяха ме заснели да подавам на Дарнел Хикс петдесетте долара, които предишния ден ми беше взел като уличен данък. Зърнистата снимка очевидно бе направена от голямо разстояние и под малък ъгъл. Паркингът се намираше в сърцето на комплекса и можеше да са ме фотографирали единствено от някой жилищен блок наоколо. Вече разбирах какво бе имал предвид Гросман под „обществена подкрепа и съдействие“ — че поне един обитател на Родия им е позволил да използват жилището му като наблюдателен пост.

Повдигнах снимката.