Майкъл Конъли - Плашило

— Съгласен.

— Чудесно — каза Прендъргаст. — Е, трябва да тръгвам.

Когато останах сам, пратих на Анджела грижливо обмислен имейл, с който я канех да се срещнем в бюфета на кафе. С нищо не показах, че съм й ядосан или имам някакви подозрения. Тя отговори незабавно, че ще слезе след петнайсет минути.

Тъй като вече нямах ангажимент с днешния репортаж и ми оставаше свободен четвърт час, преместих купчината в средата на бюрото и се заех да чета самопризнанията на Алонзо Уинслоу.

Детективите Гилбърт Уокър и Уилям Грейди бяха провели разпита в Полицейското управление на Санта Моника в неделя, 26 април. Бяха започнали в 11:00, около три часа след задържането на заподозрения. Транскрибираният запис съдържаше главно въпроси и отговори, почти без описания. Четеше се леко и бързо. Отначало въпросите и отговорите бяха съвсем кратки. Назад-напред като пинг-понг.

Първо бяха прочели на Уинслоу правата му и шестнайсетгодишното момче бе потвърдило, че ги разбира. После бяха продължили със серия въпроси, задължително задавани при разпит на непълнолетни, които целяха да установят дали различава добро и зло. Оттам нататък Уинслоу ставаше изцяло техен.

От своя страна, той бе станал жертва на самолюбието си и на най-древната човешка заблуда. Беше мислил, че може да ги надхитри. Че може да се измъкне и евентуално да получи вътрешна информация за следствието. Затова с готовност се бе съгласил да разговаря с тях — кое невинно хлапе не би го направило? — и те го бяха изиграли. По време на официалния разпит бяха получили абсолютно неправдоподобни обяснения и откровени лъжи.

Прегледах първите двеста страници, като прескочих моментите, в които Уинслоу отричаше да знае или да е видял нещо, свързано с убийството на Дениз Бабит. После детективите непринудено насочваха въпросите към местонахождението му през въпросната нощ, явно в опит да изтръгнат от него или факти, или лъжи, защото и двете щяха да са полезни за следствието. Фактите бяха отправни точки, които можеха да им помогнат да продължат разпита в определена насока. Изобличените лъжи можеха да се използват като оръжие срещу заподозрения.

Уинслоу им беше отговорил, че си е бил вкъщи и е спал и че „мамчето“ — Уанда Сесъмс — може да го потвърди. Категорично отричаше да познава Дениз Бабит и да му е известно каквото и да е за нейното отвличане и убийство. Държеше се твърдо като скала, ала на страница 305 детективите започваха да го лъжат и да му поставят капани.

Уокър: Така няма да се получи, Алонзо. Трябва да ни дадеш някакво обяснение. Не може само да седиш и да казваш не, не и не, нищо не знам, и да очакваш да те пуснем. Знаем, че знаеш нещо. Знаем го със сигурност, синко.

Уинслоу: Нищо не знаете. Хич даже и не съм го виждал онуй момиче, дето ми разправяте за него.

Уокър: Нима? Тогава откъде имаме видеозапис как оставяш колата й на паркинга край брега?

Уинслоу: К’ъв запис?

Уокър: От паркинга. Как слизаш от оная кола и до нея не се приближава никой друг, докато не откриват трупа вътре. Всичко сочи към теб.

Уинслоу: А, не съм аз. Не съм го направил.

Доколкото знаех от доказателствения материал, който бях получил от адвоката, не съществуваше видеозапис, на който някой оставя на паркинга маздата на жертвата. Но също така ми беше известно, че Върховният съд на САЩ е потвърдил правото на полицията да лъже заподозрени, ако лъжата непременно ще бъде разпозната като такава от невинен гражданин. Като си измисляха всичко въз основа на единствената улика, с която разполагаха, пръстовия отпечатък на Уинслоу върху огледалото, те не нарушаваха това изискване, макар всъщност да подвеждаха момчето.

Бях писал репортаж за един разпит, при който детективите показали на заподозрян торбичка за веществени доказателства с пистолета, с който е извършено убийството. Не истинското оръжие, а негово точно копие. Но когато го видял, заподозреният направил пълни самопризнания, защото решил, че полицията е открила всички улики. Бяха заловили убиец, ала това не ме удовлетворяваше. Никога не ми се е струвало редно и справедливо представителите на нашето правителство да имат право да използват лъжи и трикове — точно като престъпниците — с пълното одобрение на Върховния съд.

Продължих да чета и прехвърлих още стотина страници. Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея и разбрах, че съм се увлякъл и съм закъснял за срещата.

— Анджела? Извинявай, задържах се. Веднага слизам.

— Побързай, моля те. Трябва да довърша днешния репортаж.