Майкъл Конъли - Плашило

Уокър: Няма да стане, Алонзо. Не можем да те пуснем, докато не научим истината. Ако ни я кажеш, може да обсъдим дали да те пуснем вкъщи при мамчето.

Уинслоу: Не съм го направил. Изобщо не го познавам онуй момиче.

Грейди: Тогава защо открихме по цялата кола отпечатъци от твоите пръсти и откъде знаеш как е удушена?

Уинслоу: Не знам. Т’ва за отпечатъците не може да е верно. Лъжете ме.

Уокър: Да, знаеш, че те лъжем, защото добре си избърсал колата, нали? Само че си забравил нещо, Алонзо. Забравил си огледалото! Спомняш ли си как си го наместил, за да се увериш, че никой не те следи? Да, това е. Това е грешката, която ще те вкара зад решетките до края на живота ти, ако не си признаеш като мъж и не ни разкажеш какво се е случило.

Грейди: Виж, ние те разбираме. Такова хубаво бяло момиче. Може да ти се е издървила, а може и да е искала да направите трампа, един тек за малко дрога. Знаем как стават тия работи. Обаче нещо се е случило и сега тя е мъртва. Ако ни разкажеш, ще се опитаме да ти помогнем, може даже да те върнем вкъщи при мамчето.

Уинслоу: Не бе, човек, много бъркате.

Уокър: Писна ми от лъжите ти, Алонзо. И аз искам да се прибера вкъщи. Прекалено много време изгубихме в опити да ти помогнем. Искам да се прибера вкъщи за вечеря. Тъй че или още сега изпяваш всичко, или отиваш в килията. Ще се обадя на мамчето ти и ще й кажа, че никога повече няма да се върнеш при нея.

Уинслоу: Що се държите с мене така? Аз не съм ник’ъв бе, хора. Що ми лепвате таз гадост?

Грейди: Ти сам си си я лепнал, като си удушил момичето.

Уокър: Няма значение. Ще го кажеш на мамчето си през стъклената преграда, когато ти дойде на свиждане. Ставай. Отиваш в килията, а аз се прибирам вкъщи.

Грейди: Казаха ти да станеш!

Уинслоу: Добре де, добре. Ще ви разправя. Ще ви разправя каквото знам и после ме пускате.

Грейди: Разкажи ни какво се е случило в действителност.

Уокър: И после ще го обсъдим. Имаш десет секунди и ако не започнеш, веднага те пращам в килията.

Уинслоу: Добре де, добре, гле’йте с’а. Разхождам аз Ебалник и скивам колата й при кулите. Хвърлям едно око и опа — ключовете и чантичката й вътре.

Уокър: Чакай малко, кой е тоя Ебалник?

Уинслоу: Кучето ми.

Уокър: Значи имаш куче? Какво?

Уинслоу: Да, имам, за защита. Питбул.

Уокър: Това късокосместа порода ли е?

Уинслоу: Да де.

Уокър: Добре, къде беше момичето?

Уинслоу: Никъде бе, човек. Нали ти казах, хич даже не съм я виждал — жива де.

Уокър: Добре, после какво?

Уинслоу: После се мятам на таратайката и отпрашвам.

Уокър: Къде?

Уинслоу: Просто да се повозя бе, човек. Да глътна чист въздух.

Уокър: Ясно, стига. Омръзнаха ми лъжите ти. Тоя път наистина.

Уинслоу: Чакайте бе, чакайте. Закарах колата при контейнерите, чат ли си? В Родия. Исках да видя к’во има вътре. Та спирам аз, тараша й чантичката, земам към двеста и педесе кинта, гле’ам в жабката и изобщо навсякъде, после отварям багажника и тя лежи вътре. Вече мъртва бе, човек. Беше гола, ама не съм я барал. И т’ва е сичко.

Грейди: Значи сега искаш да ни убедиш, че си откраднал колата и мъртвото момиче вече е било в багажника?

Уинслоу: Точно тъй бе, човек. Нищо друго не мож ми приписа, Когато я скивах вътре, леле-мале. Затръшнах багажника и подкарах таратайката, мислех си да я оставя дето я намерих, ама после загрях, че ще стане кофти за мойте момчета, та продължих към плажа. Викам си, тя е бяло момиче, ще я оставя в квартала на белите.

Уокър: Кога избърса отпечатъците от колата?

Уинслоу: Там бе, човек. Ама съм забравил огледалото, мамка му.

Уокър: Кой ти помагаше?

Уинслоу: Никой, сам бях.

Уокър: Кой избърса отпечатъците от колата?

Уинслоу: Аз.

Уокър: Къде и кога?

Уинслоу: На паркинга, когато стигнах там.

Грейди: Как се прибра в комплекса?

Уинслоу: Главно пеша. Цяла нощ вървях до Оукуд и там се качих на рейса.

Уокър: Кучето ти у вас ли е?

Уинслоу: Не бе, човек, оставих го у мойта мадама. То си живее там, щото мамчето не обича кучета вкъщи заради чуждото пране и лайната.

Уокър: Тогава кой е убил момичето?

Уинслоу: Де да знам? Беше си мъртва, когато я намерих.

Уокър: Значи ти само си й откраднал колата и парите.

Уинслоу: Да бе, човек. Виж, т’ва си го признавам.

Уокър: Само че това не отговаря на уликите, които имаме срещу теб, Алонзо. Открихме твоята ДНК по тялото на момичето.

Уинслоу: Не сте! Лъжете!

Уокър: Напротив. Ти си я убил, малкият, и ще си платиш за това.

Уинслоу: Не! Никой не съм убивал!

И така още сто страници. Ченгетата го засипваха с лъжи и обвинения и той отричаше. Но докато четях тези последни страници, скоро разбрах нещо, което изпъкваше като едро заглавие. Алонзо Уинслоу нито веднъж не казваше, че го е извършил. Нито веднъж не казваше, че е удушил Дениз Бабит. Всъщност го отричаше десетки пъти. В така наречените си самопризнания той потвърждаваше само, че е взел парите й и после е зарязал колата с трупа в багажника. Ала това в никакъв случай не означаваше, че се признава за виновен в убийството й.