Майкъл Конъли - Плашило

Изтичах по стълбището до бюфета на първия етаж и седнах на масата й, без да си взема кафе. Бях закъснял с двайсет минути и видях, че нейната чаша е празна. На масата лежаха няколко страници, обърнати с отпечатаната страна надолу.

— Искаш ли още едно лате?

— Не, благодаря.

— Добре.

Огледах се. Както обикновено следобед, в бюфета почти нямаше хора.

— Какво има, Джак? Трябва да се връщам горе.

Погледнах я в очите.

— Просто исках лице в лице да ти кажа следното: не съм особено радостен от това, че ми задигна днешния случай. Официално аз още завеждам този ресор и те предупредих, че искам случая, защото е въведение към по-големия материал, върху който работя.

— Извинявай. Запалих се, когато ти зададе горещите въпроси на пресконференцията, и когато се върнах в редакцията, малко пресилих нещата. Казах, че работим заедно по случая. И Прендо ми нареди да започвам да пиша.

— Тогава ли му предложи да работим заедно и по другия ми материал?

— Не съм. Не знам за какво говориш.

— Когато се върнах, той ми каза, че ще работим заедно по него. Аз поемам убиеца, ти — жертвата. Идеята била твоя.

Тя се изчерви засрамено. Бях надхитрил двама лъжци. Постъпката на Анджела можех да преглътна, защото в нейните лъжи имаше нещо честно. Момичето смело се бореше за целта си. Тази на Прендо обаче ме засягаше болезнено. Отдавна работехме заедно и никога не го бях виждал в ролята на лъжец и манипулатор. Навярно просто избираше на чия страна да застане. Аз скоро си отивах, докато Анджела оставаше. Естествено, че ще я предпочете пред мен. Бъдещето принадлежеше на нея.

— Не мога да повярвам, че ме е изпортил — измърмори тя.

— Е, във вестника човек трябва да внимава на кого се доверява. Даже това да е собственият ти редактор.

— Сигурно си прав.

Анджела вдигна чашата си и погледна дали вътре е останало нещо, макар да знаеше, че не е. Само и само да не срещне погледа ми.

— Виж, не ми харесва как го направи, но ти се възхищавам, че просто се бориш за целта си. Такива са всички големи репортери, които познавам. И трябва да отбележа, че идеята ти за едновременна характеристика на убиеца и жертвата е по-добрият подход. Не я предложих на Прендо просто защото знаех, че нямам достатъчно време да поема и двете страни, а исках последният ми репортаж да е само мой.

Сега вече тя вдигна очи към мен. Лицето й се разведри.

— Джак, наистина имам огромно желание да работя с теб по този случай.

— Веднага обаче искам да си изясним един въпрос — аз започнах това разследване и аз ще го завърша. Когато приключим репортерската работа, аз ще напиша материала. Ясно ли е?

— А, да, напълно. Когато ми разказа върху какво работиш, просто ми се прииска да участвам. Затова измислих това за жертвата. Но материалът си е твой, Джак. Ти ще го напишеш и твоето име ще е първо.

Внимателно потърсих в лицето й признаци на лукавост. Тя обаче ме гледаше искрено.

— Добре. Е, това исках да ти кажа.

— Ясно.

— Имаш ли нужда от помощ за днешния репортаж?

— Не, мисля, че ще се справя. И получих страхотен отзвук от местната общност точно по въпроса, който ти повдигна на пресконференцията. Пастор Тречър го определи като поредния расистки симптом в управлението. Извършват акция след убийството на бяла жена, която се друса и си изкарва прехраната, като се съблича, но не си мръдват и пръста, когато бандите убиват някой от осемстотинте невинни жители на комплекса.

Страхотен цитат, но кофти източник. Тречър всъщност беше хитър опортюнист. Никога не съм вярвал, че работи за благото на обществото. Смятах, че обикновено действа в своя полза и се изявява по телевизията и във вестниците, за да подхранва известността си и да жъне дивидентите, които носи тя. Веднъж предложих на един редактор да го разследваме, ала веднага бях отрязан. Отговорът на редактора гласеше: „Не, Джак, имаме нужда от него“.

И това си беше самата истина. Вестникът се нуждаеше от хора като Тречър, за да представя противната гледна точка, да прави възпламеняващи коментари и да разпалва пожара.

— Звучи добре — казах на Анджела. — Оставям те да го довършиш, а аз ще се кача да напиша резюме за другия материал.

— Ето. — Момичето побутна листовете към мен.

— Какво е това?

— Нищо особено, но може да ти спести малко време. Снощи, преди да се прибера, се замислих за случая, след като ми обясни върху какво работиш. За малко да ти се обадя, за да поговорим още и да ти предложа да го направим заедно. Но не ми стигна смелост и затова влязох в Гугъл. Оказа се, че скриването на труп в автомобилен багажник има дълга история. Така са приключили жизнения си път адски много жени, Джак. Както и мафиоти.