Майкъл Конъли - Плашило

Не му съобщих, че не съм имал намерение да работя с Кук. Репортажът си беше мой и й го бях обяснил.

— Е, какво си напипал, Джак? Свързано е с днешната история, нали?

— Ами да, общо взето.

Бях поразен от хода на Кук. Вътрешната конкуренция в редакцията е нещо нормално. Просто не бях очаквал от нея дързостта да излъже, за да се закачи за моя случай.

— Джак? Нямам много време.

— Хмм, добре. Да, отнася се за убийството на Дениз Бабит — само че от гледната точка на убиеца. За това как се е стигнало дотам шестнайсетгодишният Алонзо Уинслоу да бъде обвинен в убийство.

Прендо кимна.

— Имаш ли стоката?

Знаех, че пита дали съм си осигурил пълен достъп. Не го интересуваше материал, в който навсякъде се позовавам на полицията. Не искаше да види в него глагола „твърди се“, ако щеше да се опитва да му осигури място в списъка на предстоящите публикации. Искаше криминална статия, която да надхвърли известните вече на всички банални новини и да разтърси света с дръзка реалистичност. Искаше широчина и дълбочина, запазената марка на всяка статия в „Таймс“.

— Имам пряка връзка, да. Видях се с бабата и адвоката на момчето и сигурно утре ще се срещна с него.

Посочих купчината прясно разпечатани документи върху бюрото.

— А това тук е истинска бомба. Неговите самопризнания, цели деветстотин страници. Не би трябвало да разполагам с тях, но са у мен. И никой друг няма да ги получи.

Прендо кимна одобрително. Виждах, че се опитва да измисли начин да пробута материала на планьорката или да го направи още по-сензационен. Взе стола от съседното работно място, седна и се наведе към мен.

— Хрумна ми една идея, Джак.

Прекалено често ме наричаше по име. А и това доближаване до мен не ми допадаше. Поведението му ми се струваше съвсем неискрено, тъй като никога не се беше държал така. Не ми харесваше накъде отива работата.

— Каква идея, Алън?

— Ами ако не е само за това как едно момче става убиец? Ами ако е и за това как едно момиче става жертва на убийство?

Замислих се за миг и бавно кимнах. И тук ми беше грешката — когато първо кажеш да, после е много трудно да кажеш не и да биеш спирачки.

— Само че ще ми отнеме повече време, ако раздвоя вниманието си.

— Няма, защото не се налага да се раздвояваш. Продължавай да работиш по момчето и ни дай нещо сензационно. Ще възложим жертвата на Кук и тя ще поеме този аспект. После ти, Джак, ще обединиш двете части и хоп — получаваме материал за първа колона.

Първата колона на първа страница е запазена за водещата статия във вестника. Най-добре написаният материал, най-значимият, дългосрочният проект — ако е достатъчно добър, отива отпред, над сгъвката, в първа колона. Зачудих се дали Прендъргаст съзнателно ми хвърля тази примамка. За седем години в „Таймс“ никога не бях имал публикация на първа колона. За повече от две хиляди дни на този пост никога не бях писал най-добрия материал за деня. А сега той ми размахваше пред очите възможността да си тръгна с първа колона, все едно е Светият Граал.

— Тя ли ти даде тази идея?

— Коя?

— Ти коя смяташ? Кук.

— Не бе, човек, ей сега ми хрумна. В момента. Какво мислиш?

— А кой ще води полицейската хроника, докато двамата се занимаваме с този случай?

— Е, можете да се редувате. А сигурно ще успея от време на време да ви пращам и някой от общите репортери. Даже да работеше сам по случая, нямаше да съм в състояние да те освободя напълно.

Когато използвахме общи репортери за криминалната хроника, резултатът винаги беше повърхностен и формален. Но пък вече не ме интересуваше. Оставаха ми още единайсет дни и после си тръгвах.

Нито за миг не повярвах на Прендъргаст и не се подлъгах по примамката му с първата колона. Но бях достатъчно умен да разбера, че предложението му — независимо дали наистина идваше от него, или от Анджела Кук — може да ми помогне да напиша по-добър материал. И съответно имаше по-голяма вероятност да постигна целта си.

— Може да го наречем „Сблъсъкът“ — отвърнах. — Точката, в която тези двамата, убиецът и жертвата, са се срещнали и как са стигнали дотам.

— Идеално! — възкликна редакторът.

И усмихнато се изправи.

— На планьорката ще импровизирам, обаче хайде двамата с Кук седнете и ми подгответе резюмето до довечера. Ще им кажа, че ще предадете материала за печат до края на седмицата.

Замислих се. Времето не беше много, но можех да се справя, а и знаех, че ако се наложи, ще ми отпуснат още няколко дни.