Майкъл Конъли - Плашило

След като качих файловете в лаптопа, се обадих в телефонната централа и помолих да ми пратят първия освободил се редакционен асистент.

Реших да проуча документите в същия ред, въпреки че бях запознат с обвиненията и арестуването на Алонзо Уинслоу. Първите два щяха да поставят основите за самопризнанията. Самопризнанията щяха да поставят основите за моя репортаж.

Първо отворих резюмето. Предполагах, че това е грижливо написано, но кратко описание на следствените действия, довели до ареста на Уинслоу. Оказа се, че авторът му е моят приятел Гилбърт Уокър, който толкова любезно ми беше затръшнал телефона предишния ден. Не очаквах много. Дългият четири страници текст беше напечатан върху специални формуляри и след това сканиран, за да се получи дигиталният документ, с който разполагах. Уокър знаеше, че и адвокатът, и прокурорът ще търсят в него слабости и процедурни грешки. Най-добрата защита се състоеше в това да направи мишената по-малка — да напише колкото може по-кратък доклад — и както изглежда, беше успял.

Изненадата във файла обаче се криеше не в краткото резюме, а в пълните заключения от аутопсията и докладите от местопрестъплението, както и в снимките от там. Те щяха да са ми от огромна полза при описанието на местопрестъплението в репортажа ми.

Всеки репортер има поне мъничко воайорски ген. Преди да започна с думите, започнах със снимките. Четирийсет и осемте цветни фотографии от местопрестъплението показваха трупа на Дениз Бабит в багажника на нейната мазда „Милениум“, модел 1999-а, след изваждането му на местопрестъплението и накрая в чувал, преди да го откарат. Имаше и снимки от купето на колата и багажника, след изнасянето на тялото.

На една от фотографиите се различаваше лицето на жертвата под прозрачна найлонова торбичка, нахлузена на главата й и здраво завързана на шията й с обикновено въже за пране. Дениз Бабит беше умряла с отворени очи, излъчващи страх. През живота си съм виждал доста мъртъвци, и лично, и на такива снимки. Така и не успях да свикна с очите. Веднъж един детектив от отдел „Убийства“ — всъщност брат ми — ми каза да не отделям прекалено много време на очите, защото остават с теб дълго след като си извърнал своите.

Дениз имаше точно такива очи. Караха те да се замислиш за последните й мигове, за онова, което е видяла, мислила и чувствала.

Затворих снимките и се върнах към резюмето. Тъкмо се бях зачел в него, когато до бюрото ми се приближи една от редакционните асистентки, Луърд Фърнал. Едно време наричахме асистентите „куриерчета“ — най-ниското стъпало в редакционната йерархия. Те изпълняваха поръчките на висшестоящите и най-често бяха студенти по журналистика в Университета на Южна Каролина, дошли да натрупат опит в истински вестник. Обаче пазителите на политическата коректност сметнаха за неуместно някой в редакцията да бъде наричан „куриерче“ и им хрумна блестящата идея да им казваме „редакционни асистенти“. С това от служебната характеристика си отиваше нещо специфично вестникарско. Правеше я елементарна. След трийсетина години някой побелял репортер — стига дотогава все още да има вестници — ще се облегне на бара в „Шорт Стоп“ и ще разкаже на бармана, че е започнал кариерата си като редакционен асистент. Историята няма да притежава същата романтика — друго си е да си започнал като куриерче. Но пък, е, поне няма да има обидени.

Дадох на Луърд флашката и й поръчах да разпечата трите документа, без снимките. Тя ме попита колко страници са и за кога ми трябват. Когато й съобщих, че са близо хиляда и са ми нужни колкото може по-скоро, тя повдигна вежди и отговори, че това можело да е проблем. Принтерът й трябвало да е свободен, защото й били възложили да разпечата списъка на материалите за неделното издание за дванайсетте редактори, които имаха планьорка по-късно. Усетих, че се дърпа нарочно, тъй като знае, че съм бита карта и вече не е нужно да ми се натяга. Заявих й, че списъкът не ме интересува, и й наредих да започне с най-големия файл. Казах й, че може да прекъсне принтирането, когато дойде време за списъка на материалите, и да ми донесе готовите дотогава страници.

Луърд намусено се отдалечи. Това момиче нямаше абсолютно никакъв опит в реалния живот и не се отнасяше с уважение към човек с двайсетгодишен стаж в занаята. След две седмици нямаше да ми пука, ала все още ме болеше и това само затвърди решението ми да си тръгна с гръм и трясък, така че да ме запомнят, като всички други имена във Фоайето с глобуса.