Майкъл Конъли - Плашило

Познавах ги и двамата. Единият беше чернокож. Попитах Азмития дали Сони Лестър може да се освободи и да се разходи с мен по 110-а магистрала и той се съгласи да ми го прати. Уговорихме се Лестър да ме вземе пред Фоайето с глобуса след петнайсет минути.

Върнах се при Анджела да видя какво става с репортажа за случая от „Неприключени следствия“, после отидох да поговоря с моя зам. Прендъргаст подготвяше първия за днес предварителен списък на материалите.

— Вече получих резюмето от Анджела — каза ми още преди да съм отворил уста.

„Резюмето“, което всъщност се състоеше само от един ред, се включваше в предварителния списък и когато се събираха на ежедневната планьорка, редакторите вече знаеха какво е готово за сутрешното издание и можеха да обсъдят кои материали са важни и как трябва да бъде организирано всичко във вестника.

— Да, със случая се занимава тя — отвърнах. — Само исках да ти съобщя, че отивам в Южен Лос Анджелис с един фотограф.

— Какво има?

— Още нищо. Но по-нататък може да имам какво да ти кажа.

— Добре.

Прендо винаги ме държеше на хлабава каишка. Не че вече имаше значение. Но поне преди да получа предизвестието, той се отнасяше много либерално и се разбирахме добре. Той не ме припираше. Аз го информирах кога и върху какво работя, а той ме оставяше да приключа материала, преди да му дам отчет.

Тръгнах към асансьорите, а той извика след мен:

— Имаш ли монети за телефон?

Махнах му с ръка, без да се обръщам. Винаги ме изпращаше с тези думи, когато отивах да работя по някакъв случай. Реплика от „Китайски квартал“. Вече не използвах обществени телефони, никой репортер не ги използваше, обаче смисълът беше ясен. Дръж връзка.

Фоайето с глобуса беше парадният вход на сградата, на ъгъла на Първа улица и Спринг Стрийт. В центъра на помещението на стоманена ос се въртеше месингов глобус с големината на фолксваген. Върху релефните континенти бяха отбелязани многобройните международни бюра на „Таймс“, въпреки че много от тях бяха закрити заради икономии. Мраморните стени бяха украсени със снимки и паметни плочи, свързани с важни моменти от историята на вестника, спечелените награди „Пулицър“ и техните лауреати, загиналите по време на служба кореспонденти. С една дума, музей, какъвто скоро щеше да е и самият вестник. Говореше се, че сградата се продава.

Мен обаче ме интересуваха следващите дванайсет дни. Оставаше ми само още един последен краен срок, само още един последен криминален репортаж. Дотогава глобусът трябваше да продължи да се върти.

Отворих тежката врата и излязох. Сони Лестър ме чакаше с една от служебните коли. Качих се и му съобщих къде отиваме. Той направи дързък обратен завой на Бродуей и потегли към изхода за шосето, веднага след съдебната палата. Скоро пътувахме по 110-а към Южен Лос Анджелис.

— Предполагам, че неслучайно ми възлагат тази задача — отбеляза фотографът, когато излязохме от центъра.

Погледнах го и свих рамене.

— Не знам. Питай Азмития. Казах му, че ми трябва някой, и той прати теб.

Лестър кимна скептично. Всъщност не ме интересуваше. Вестниците се гордеят с категоричната си позиция против сегрегацията, расовия детерминизъм и тем подобни. Но наистина практично използват разнородния характер на редакционния си състав. Ако земетресение удари Токио, пращаш репортер японец. Ако чернокожа актриса спечели Оскар, пращаш чернокож репортер да я интервюира. Ако граничарите открият двайсет и четирима мъртви нелегални имигранти в каросерията на камион в Калексико, пращаш най-добрия си испаноезичен репортер. Така се прави журналистика. Лестър беше чернокож и неговото присъствие можеше да ми осигури безопасност в комплекса. Нищо друго не ме интересуваше. Работех по случай и изобщо не мислех за политическата коректност.

Фотографът ме попита какво ще правим и аз му обясних, доколкото можех. Засега обаче не разполагах с много. Осведомих го, че жената, с която ще се срещнем, се е оплакала от моята публикация, в която съм нарекъл внука й убиец. Надявах се да я намеря и да й кажа, че ще се опитам да опровергая обвиненията срещу него, ако двамата с внук й се съгласят да ми помогнат. Не му разкрих истинския си план. Смятах го за достатъчно умен да събере две и две.

Когато свърших, Лестър кимна и до края на пътя продължихме в мълчание. Влязохме в Родия Гардънс към един. В комплекса цареше спокойствие. Децата още бяха на училище, а търговията с дрога започваше едва по мръкнало. Пласьорите, наркоманите и уличните банди спяха.