Майкъл Конъли - Плашило

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Отново разтворих завесите и в стаята нахлу ярка слънчева светлина.

— Добре.

— Благодаря ти. Сега ли ще ходиш у вас? Ако наистина искаш, мога да пратя човек да те чака там.

— Не, ще се оправя. Просто се преструвах. Искам да те видя. Но щом не си в Лос Анджелис… Между другото, кога замина за Вашингтон?

— Нощес. Опитах се да отложа пътуването, за да продължа да работя по случая. Само че Бюрото не действа така.

— Да, знам.

— Тъй че сега съм тук и имам среща с адвоката си, за да обсъдим всичко. Той ще пристигне всеки момент и трябва да подготвя някои документи.

— Добре, ще те оставя на мира. Къде си отседнала?

— В хотел „Монако“.

С това приключихме разговора. Изправих се до прозореца, загледан навън, без да виждам нищо. Мислех за Рейчъл, която се бореше за работата си. За единственото нещо, което, изглежда, я крепеше на този свят.

Осъзнах, че не съм много по-различен от нея.

Карвър наблюдаваше къщата в Скотсдейл от мрака на автомобила си. Още беше рано да направи следващия си ход. Щеше да чака, докато се увери, че не го заплашва нищо. Това не го смущаваше. Обичаше да е сам в тъмнината, неговата стихия. Имаше си MP3 плеър и Джим Морисън му бе правил компания през целия му живот.

„Аз се променям, вижте как се променям. Вижте как се променям“.

Тази песен беше негов химн, пътеводна светлина. Той усили звука и затвори очи, спусна ръка покрай седалката и натисна бутона, за да наклони облегалката още по-назад.

Музиката го пренесе в миналото. Отвъд всички спомени и кошмари. В съблекалнята с Алма. Тя трябваше да го гледа, само че ръцете й бяха заети с ръкоделие. Не можеше да го следи непрекъснато, а и това не биваше да се очаква от нея. Имаше си правила за майките с деца. Майката носеше пълната отговорност, дори когато е на сцената.

Малкият Уесли направи своя ход — провря се през мънистената завеса тихо като мишле. Беше толкова мъничък, че размърда само пет-шест наниза. Продължи по коридора покрай зловонната баня към мястото, от което мигаха светлините.

Когато зави, видя облечения в смокинг господин Грейбъл — седеше на столче, държеше микрофона и чакаше песента да свърши.

В този край на коридора музиката кънтеше толкова силно, че Уесли не чуваше аплодисментите — нито дюдюкането. Изпълзя зад господин Грейбъл и надникна между краката на столчето. Ярка бяла светлина обливаше сцената. И тогава я видя. Гола пред всички онези мъже. Музиката пулсираше по тялото му.

„Мъжа си обичай, момиче…“

Движеше се в съвършен ритъм с музиката. Сякаш е написана и записана специално за нея. Уесли я гледаше като хипнотизиран. Не искаше музиката да спре. Беше съвършено. Тя беше съвършена и момчето…

Изведнъж го грабнаха изотзад за яката на блузката и го повлякоха обратно по коридора. Алма.

— Ти си много непослушно дете! — сгълча го.

— Не съм — извика Уесли. — Искам да видя…

— Нищо няма да гледаш!

Дръпна го през мънистената завеса в съблекалнята и го натисна да седне върху купчината пухени боа и копринени шалове.

— Лошо момче!… Какво е това?

И насочи показалец под кръста му. Към мястото, където изпитваше странни усещания.

— Аз съм добро момче — измънка Уесли.

— Като те гледам, определено не си. Я да видим какво имаш там.

Пъхна пръсти под колана му и започна да го събува.

— Малък перверзник такъв! — намръщи се. — Сега ще ти покажа какво правим тук с перверзниците.

Уесли се вцепени от страх. Думата, с която го беше нарекла… Не знаеше какво означава. Не знаеше какво да прави.

Внезапното тропане на метал по стъкло проникна през музиката и съня и Карвър подскочи на автомобилната седалка. Огледа се объркано, сети се къде е и извади слушалките от ушите си.

На улицата стоеше Макгинис, хванал каишката на миниатюрно кученце. Карвър видя на пръста му големия пръстен на възпитаниците на Нотърдеймския университет. Сигурно беше почукал с него по стъклото, за да привлече вниманието му.

Отвори прозореца и се наведе напред, за да скрие от шефа си пистолета, който лежеше до бедрото му.

— Какво правиш тук, Уесли?

Преди Карвър да успее да отговори, кучето се разлая и Макгинис му шътна да млъкне.

— Исках да поговорим.

— Защо не дойде вкъщи?

— Защото искам и да ти покажа нещо.

— Какво?

— Качи се и ще те заведа.

— Къде ще ме водиш? Наближава полунощ. Не разби…

— Свързано е с онзиденшното посещение на агентите от ФБР. Струва ми се, че знам кого търсят.