Майкъл Конъли - Плашило

— Проследихме обаждането до клетка на „Маккаран“. На терминала на Ю Ес Еъруейс. Два часа преди и след разговора оттам е имало полети до двайсет и четири града в Америка. Може да е заминал за всеки от тях.

— Имало ли е полет за Сиатъл?

— Директен не, но може да се е прекачил. Взехме съдебна заповед и днес ще ни предадат списъците на пътниците от всички полети. Ще проверим имената в компютъра и ще видим какво ще излезе. Това е първата грешка на нашия човек и се надявам да го накараме да си плати за нея.

— Грешка ли? Каква грешка?

— Изобщо не е трябвало да ти се обажда. Изобщо не е трябвало да влиза във връзка с теб. Така ни разкри местонахождението си в даден момент, освен всичко останало. Направо не е за вярване, като се има предвид поведението му дотогава, даже е малко шокиращо.

Замислих се за всичко това, преди да задам следващия си въпрос.

— Какво друго предприема Бюрото?

— Правим психологическа характеристика на Бабит и Огълви. Знаем, че се вписват в неговата програма, и трябва да открием къде се пресичат и къде ги е засякъл той. Освен това търсим подписа му.

Записах думата „подпис“ в бележника. После я подчертах.

— За тайния му подпис ли говориш?

— Да, Джак. Подсъзнателно или не, всички те маркират територията си. Неизвестният извършител е оставял подписа си при всяко такова убийство, върху което съм работила. Най-често го виждаме чак накрая. Но ако успеем да го разчетем сега, той може да ни отведе при него.

— Това ли са ти възложили? Върху това ли работиш?

— Да.

Но се поколеба, преди да ми отговори.

— Въз основа на записките си от моите материали ли?

— Точно така.

Сега аз се поколебах, ала не за дълго.

— Лъжеш, Рейчъл. Какво става?

— За какво говориш?

— Записките ти са тук, Рейчъл. Когато в четвъртък ме освободиха, поисках да ми върнат всички материали и бележки. И те ми дадоха твоите, като си мислеха, че са мои. В твоя бележник. Те са у мен, Рейчъл. Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа, Джак. Да не си мислиш, че щом записките ми са у теб, не мога да…

— Къде си? В момента. Къде точно се намираш? Кажи ми истината.

Отново колебание.

— Във Вашингтон.

— Мамка му, разследваш „Сий Джейн Рън“, нали? Идвам при теб.

— Нямам предвид щата, Джак.

Това напълно ме озадачи, но скоро вътрешният ми компютър състави нов сценарий. Реших, че Рейчъл е „разменила“ разкриването на неизвестния извършител срещу работата, която искаше и за която беше най-подходяща.

— В Психологическия отдел ли си?

— Ще ми се да бях. В момента съм във вашингтонската главна квартира. В понеделник сутрин съм на разпит в СПО.

Знаех какво е СПО. Служба за професионална отговорност — нещо като вътрешен отдел на ФБР.

— Каза ли им за нас? Ще те накажат ли?

— Не, Джак, не съм им казала нищо такова. Става въпрос за самолета, с който пътувах за „Нелис“ в сряда. След като ти ми се обади.

Скочих от леглото и отново нервно закрачих назад-напред.

— Стига бе! Сега какво, ще те накажат ли?

— Нямам представа.

— Няма ли значение, че си спасила живота поне на един човек, моя, и междувременно си привлякла вниманието на органите към този убиец? Известно ли им е, че благодарение на теб вчера освободиха едно несправедливо обвинено шестнайсетгодишно хлапе? Знаят ли, че скоро ще пуснат още един невинен, прекарал цяла година в затвора в Невада? Би трябвало да те наградят, а не да те викат на разпит.

Рейчъл отговори след кратко мълчание:

— А теб би трябвало да те повишат, вместо да те уволнят, Джак. Виж, благодаря ти за думите, но аз наистина взех няколко грешни решения и тях явно повече ги вълнува това и парите, които ще им струва.

— Господи! Само да ти направят нещо, Рейчъл, веднага ще ги изтипосам на първа страница! Ще ги…

— Сама ще се погрижа за себе си, Джак. В момента е по-добре да помислиш за себе си, нали така?

— Не, не е така. В колко започва разпитът в понеделник?

— В девет.

Щях да се свържа с Кейша, бившата ми жена. Нямаше да й позволят да присъства на закрит разпит на служител, но ако знаеха, че репортер на „Таймс“ чака отвън да чуе резултата, може би хубавичко щяха да си помислят какво решение да вземат.

— Виж, Джак, досещам се какво си си наумил. Искам просто да се успокоиш и да ме оставиш сама да се оправям. Става дума за моята работа и ще разпитват мен, а не теб. Нали така?

— Не знам. Трудно ми е да стоя със скръстени ръце, когато се ебават с… човек, когото обичам.

— Благодаря, Джак, но ако наистина ме обичаш, този път ще стоиш настрана. Ще ти съобщя решението веднага щом го науча.