Майкъл Конъли - Плашило

— Какви неясноти?

— Ами, например спалното ти бельо и възглавниците.

Вцепених се, но все пак успях да отговоря.

— Какво искаш да кажеш? Тях просто ги нямаше. Взел ги е убиецът.

— Да, и в това няма никаква логика. Анджела беше увита в квадратно полиетиленово фолио, три и половина на три и половина метра. Каквито постилат например бояджиите. Според нас я е убил върху фолиото и после я е увил в него. Не е логично да вземе чаршафите и възглавниците. Не можем да си го обясним.

Не знаех какво да отговоря, така че премълчах.

— Така или иначе, винаги има неясноти — продължи Байнъм. — Във всяко следствие.

— Може ли да те попитам нещо за Анджела, детектив?

— Да?

— Чудех се дали е била… нали разбираш, дали я е измъчвал.

Последва кратко мълчание. Следователката явно обмисляше точно какво да ми каже.

— Съжалявам, но отговорът е „да“. Има данни за изнасилване с твърд предмет и същото бавно задушаване като в другите случаи. Множество следи от въже по шията. Убиецът многократно я е душил и пак я е свестявал. Засега не е ясно дали по този начин я е принуждавал да признае за материала, върху който сте работили двамата, или това просто го е възбуждало.

Замислих се за ужаса, който е преживяла Анджела.

— Нещо друго, Джак? Днес е събота. Надявам се да ми остане половин свободен ден за дъщеря ми.

— Хм, не, извинявай.

— Е, вече можеш да се прибереш у дома. Приятен ден.

Байнъм затвори, а аз останах да седя, потънал в размисъл. Някак си вече не можех да нарека тази къща „дом“. Не бях сигурен, че я искам, защото не бях сигурен, че е „дом“. През последните две нощи в съня ми — малкото часове, през които можех да спя, — се явяваше лицето на Анджела Кук в мрака под леглото и чувах приглушената кашлица, така ловко запечатана в ума ми от нейния убиец. Само че насън всичко се случваше под вода. Китките й не бяха завързани и тя протягаше ръце към мен, докато потъваше. Сетният й вик за помощ излизаше на повърхността като мехурчета и се сливаше със звука, издаден от неизвестния извършител. И тогава се събуждах.

Струваше ми се невъзможно да живея и да се опитвам да спя на същото място. Разтворих завесите и погледнах през единствения прозорец на малката стая. Едва виждах „Таймс“ от отсрещната страна на новата полицейска сграда — строителството продължаваше дори в събота.

Реших да остана в хотела, докато ми плаща вестникът. Щях да отида в къщата, но само за да си взема чисти дрехи и още някои необходими неща. Следобед щях да се обадя в някоя агенция за недвижими имоти и да се отърва от нея. Ако успеех. „Продава се поддържано и реновирано холивудско бунгало, в което е извършено серийно убийство. Приемат се всякакви предложения“.

Мобилният ми телефон иззвъня и ме откъсна от размислите. Истинският ми мобилен телефон. Предишния ден най-после бяха възстановили сметката ми. На дисплея пишеше „Непознат номер“. Бях се научил винаги да отговарям на тези обаждания.

Беше Рейчъл.

— Здравей.

— Нещо си унил. Какво има?

Истински профайлър. Усети ме от една дума. Реших да не повдигам въпроса за мъчителния край на Анджела и да не споменавам, че Байнъм още си блъска главата над липсващите чаршафи и възглавници. Нямаше нужда да усилвам напрежението, на което със сигурност беше подложена Рейчъл.

— Нищо, Просто съм… Нищо. Какво става с теб? Работиш ли?

— Да.

— Искаш ли да направиш почивка и да пием по кафе? В града съм.

— Не, не мога.

Не я бях виждал, откакто детективите ни бяха разделили след откриването на трупа на Анджела. Както и всичко останало, раздялата, макар и само за две денонощия, не ми понасяше добре. Изправих се и закрачих нервно из тясната стая.

— Кога ще те видя?

— Не знам, Джак. Имай малко търпение. Тук съм на топа на устата.

Засрамих се и смених темата.

— Като става дума за топове, имам нужда от въоръжена охрана.

— Защо?

— От полицията ми съобщиха, че къщата ми отново е в мое владение. Можело да се прибера у дома, но се съмнявам, че ще мога да живея там. Искам само да си взема дрехи, обаче малко ме е страх да отида сам.

— Съжалявам, не мога да те заведа. Но ако наистина се притесняваш, мога да пратя някого.

Картината започваше да ми се изяснява. Веднъж вече ми се беше случвало. Трябваше да се примиря с факта, че Рейчъл е като неопитомена котка. Доближаваше се до друг от любопитство, ала накрая отскачаше и избягваше. Ако човек проявеше настойчивост, тя му показваше ноктите си.

— Няма нужда, Рейчъл, просто се опитвах да те изведа.