Майкъл Конъли - Плашило

— Записа ли го? — попита Рейчъл.

— Не. Не очаквах да ми се обади, нали разбираш.

— Трябва да вземем телефона ти. Ще локализираме обаждането и ще го свържем с клетката. Това ще ни приближи до мястото, на което се намира. Поне откъдето се е обадил.

— Явно трябваше да говори тихо, за да не привлича внимание. Може би звънеше от офис или нещо подобно. Освен това се изпусна за нещо.

— За какво?

— Опитах се да го подмамя, да го вбеся и…

— Луд ли си, Джак? Какви ги вършиш?

— Не исках да ме заплашва. Той обаче си помисли, че действам по сценарий, който сте ми дали вие. Реши, че го примамвам да дойде при мен. И тогава се изпусна. Каза, че го примамвам да се върне в Лос Анджелис. Точно така каза. Да се върне.

— Добре, Джак. Само че може да те е разигравал. Може нарочно да го е казал и всъщност да е в Лос Анджелис. Затова ми се ще да беше записал разговора. За да можем да го анализираме.

Не се бях сетил за това.

— Ами, съжалявам, не го записах. Но има още нещо.

— Какво?

Рейчъл говореше кратко и делово. Зачудих се дали някой не я слуша.

— Той или продължава да влиза в нашата компютърна система, или ни е пуснал някаква шпионска програма.

— В „Таймс“ ли? Защо смяташ така?

— Знае какво се подготвя за утрешния брой. И че аз не съм автор на нито един от репортажите.

— Това вече е следа, която бихме могли да проверим — възбудено рече тя.

— Да бе! Трудничко ще накарате „Таймс“ да ви окаже съдействие. Пък и ако е толкова умен, колкото смяташ, шпионската му програма или е непроследима, или просто ще я изключи.

— Все пак си струва да опитаме. Ще накарам някой от медийния ни отдел да се свърже с „Таймс“.

Кимнах.

— Човек никога не знае. Това може да положи началото на цяла нова епоха в сътрудничеството между медиите и органите на реда. Нещо като нас с теб, Рейчъл, само че по-мащабно.

Усмихнах се. Надявах се, че и тя се усмихва.

— Голям оптимист си, Джак. Като стана въпрос за сътрудничество, може ли да пратя човек за телефона ти?

— А какво ще кажеш да дойдеш лично?

— Не мога. В момента съм заета. Казах ти вече.

Не бях сигурен как да разбирам думите й.

— Проблеми ли имаш, Рейчъл?

— Още не знам, но трябва да затварям.

— Поне включиха ли те в следствената група? Позволяват ли ти да работиш по случая?

— Засега да.

— Е, това е добре.

— Да.

Уговорихме се след половин час да посрещна агента, който щеше да дойде за телефона, пред входа на Фоайето с глобуса.

— Не се отказвай, Рейчъл — прошепнах накрая.

Тя помълча, после отвърна:

— И ти, Джак.

Затворихме. И въпреки всичко случило се през последния ден и половина, въпреки убийството на Анджела и собствения ми сблъсък със сериен убиец, кой знае защо, бях обзет от щастие и надежда.

Ала предчувствах, че това няма да трае дълго.

Карвър напрегнато наблюдаваше екраните на охранителните камери. Двамата мъже на рецепцията показаха служебни карти на Дженива. Не видя от коя служба са — докато увеличи образа, вече бяха прибрали легитимациите си.

Дженива вдигна телефона и набра трицифрен номер — обаждаше се в кабинета на Макгинис. Проведе кратък разговор, затвори и даде знак на новодошлите да почакат на една от кушетките.

Карвър се опита да овладее тревогата си. Импулсът за борба или бягство изгаряше мозъка му, докато анализираше последните си ходове и търсеше евентуална грешка. Нямаше опасност. Нищо не го заплашваше. Планът беше добър. Единствената причина за безпокойство си оставаше Фреди Стоун — единственият аспект, който можеше да се смята за слабо звено — и трябваше да вземе мерки, за да ликвидира този потенциален проблем.

На екрана Йоланда Чавес, заместничката на Макгинис, се появи във фоайето и се ръкува с двамата мъже. Те пак показаха картите си, после единият извади сгънат документ от вътрешния джоб на сакото си и й го подаде. Тя го прочете, върна го и им даде знак да тръгнат с нея. Тримата влязоха през вратата към вътрешността на сградата. Като превключваше от камера на камера, Карвър ги проследи до административния отдел.

Отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра вътрешния номер на рецепцията.

— Дженива, Карвър се обажда. Случайно гледах камерите и съм любопитен кои са онези двамата, които току-що влязоха. Видях ги да показват служебни карти. Какви са?

— Агенти на ФБР.

Думите вледениха сърцето му, но той запази самообладание. Рецепционистката продължи:

— Казаха, че имали някаква съдебна заповед. Самата аз не я видях, но я предявиха на Йоланда.