Майкъл Конъли - Плашило

— Добре — казах. — Имам информация за почти всички тези репортажи и освен това ще напиша водещия материал.

Дороти кимна, поколеба се и после пусна бомбата.

— Лари Бърнард ще напише водещия материал, Джак.

Реагирах моментално и експлозивно.

— Какви ги говориш, мамка му?! Това си е моят материал, Дороти! Всъщност нашият с Анджела .

Тя погледна към залата над рамото ми. Предположих, че избухването ми се е чуло през стъклото. Не ми пукаше.

— Джак, успокой се и си мери думите. Няма да позволя да ми говориш така, както вчера на Прендо.

Опитах се да дишам равномерно и да се овладея.

— Добре, извинявам се. И на двама ви с Прендо. Обаче не можеш да ми отмъкнеш този материал. Той си е мой . Аз го започнах, аз ще го напиша.

— Не можеш да го напишеш, Джак, и го знаеш. Защото материалът си самият ти . Лари трябва да те интервюира, за да може да го напише. В централата са се получили над трийсет заявки от репортери за интервюта с теб, включително от „Ню Йорк Таймс“, Кейти Курик, даже от Крейг Фъргюсън от Късното шоу.

— Фъргюсън не е репортер.

— Няма значение. Въпросът е, че ти си материалът. Това е факт. Естествено, че имаме нужда от твоята помощ и информация за всичко, обаче не можем да допуснем обектът на голяма сензация сам да напише репортажа за нея. Днес си бил задържан от полицията за дванайсет часа. Твоят разказ е в основата на следствието. Как ще пишеш за това? Сам ли ще се интервюираш? В първо лице ли ще пишеш?

Спря, за да ме остави да отговоря, но аз мълчах.

— Точно така — продължи тя. — Няма да се получи. Не можеш да го направиш и съм убедена, че го разбираш.

Наведох се напред и скрих лицето си в шепи. Знаех, че е права. Бях го знаел още преди да вляза в редакцията.

— Това трябваше да е моят величествен финал. Да измъкна онова момче от затвора и да напусна сцената под светлината на прожекторите. Да поставя едно голямо „трийсет“ на кариерата си.

— Ти ще си получиш дължимото. Всички материали ще са единствено за теб. Кейти Курик, Късното шоу — ей на това му казвам да напуснеш сцената под светлината на прожекторите.

— Исках да го напиша , а не да го разкажа на някой друг.

— Виж, хайде да приключим днес и после ще обсъдим да направиш материал в първо лице, когато нещата се поуталожат. Обещавам ти, че ще можеш да напишеш за цялата тази история.

Най-после вдигнах глава и я погледнах. За пръв път забелязах снимката, залепена на стената зад нея. Беше кадър от „Магьосникът от Оз“ — Дороти вървеше по жълтия тухлен път с Тенекиения човек, Лъва и Плашилото. Под тях някой беше написал с флуоресцентен флумастер:

Вече не си в Канзас, Дороти

Бях забравил, че Дороти Фаулър е дошла във вестника от канзаския „Уичита Игъл“.

— Добре, щом ми обещаваш.

— Обещавам ти, Джак.

— Тогава съм съгласен. Ще разкажа на Лари каквото знам.

И все пак бях съкрушен.

— Преди това трябва да се уверя в още нещо — каза Дороти. — Готов ли си да говориш официално пред друг репортер? Искаш ли първо да се посъветваш с адвокат или нещо подобно?

— Какво искаш да кажеш?

— Джак, искам да се уверя, че интересите ти са защитени. Води се следствие. Не искам да кажеш нещо във вестника и после полицията да го използва в твоя вреда.

Скочих на крака, но запазих самообладание.

— С други думи, ти не вярваш на нито една моя дума. Вярваш в онова, в което онзи се надява да вярваш. Че съм получил психически срив поради уволнението и съм я убил.

— Не, Джак. Вярвам ти. Просто искам да си защитен. И кой е „онзи“?

Посочих редакцията през стъклото.

— Ти кой мислиш? Нашият човек! Неизвестният извършител! Убиецът, който е отнел живота на Анджела и останалите.

— Добре, добре. Разбирам. Извинявай, че повдигнах въпроса за юридическите страни на интервюто. Най-добре с Лари да седнете на спокойствие в заседателната зала.

Тя се изправи, бързо мина покрай мен и излезе да потърси Лари Бърнард. Последвах я и плъзнах поглед по редакцията. Очите ми се спряха на празното работно място на Анджела. Приближих се и видях, че някой е поставил букет цветя, увити в целофан, диагонално на бюрото й. Прозрачният целофан моментално ми напомни за торбичката, с която я бяха задушили, и отново си представих лицето на Анджела, потъващо в мрака под леглото.

— Джак?

Сепнах се и се обърнах. Беше Емили Гомес-Гонзмарт, една от най-добрите репортерки във „Вътрешни новини“. Вечно забързана, вечно работеща по нов материал.

— Здрасти, Гого.