Майкъл Конъли - Плашило

Рейчъл кимаше.

— Какво пропускам? — попитах. — Как е щял да ме убие и да инсценира самоубийство?

— Ти беше пил, нали? Дойде с две бутилки бира.

— Да. Преди това бях изпил само две.

— Но така е щяло да изглежда по-убедително. Празни шишета, въргалящи се из хотелската стая. Хаос в стаята, хаос в главата, такива неща.

— Само че бирата не може да ме убие. Как е щял да го направи?

— Ти вече отговори на този въпрос, Джак. Каза, че имаш пистолет.

Бам. Всичко си заставаше на мястото. Изправих се и тръгнах към спалнята. Бях купил четирийсет и пет калибровия колт „Гавънмънт Сиърис 70“ преди дванайсет години, след срещата си с Поета. По онова време той още беше на свобода и исках да имам някаква защита, в случай че реши да ме нападне. Държах оръжието в чекмеджето до леглото си и го вадех само веднъж годишно, когато ходех да се упражнявам на стрелбището.

Рейчъл ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато отварях чекмеджето. Беше празно.

Обърнах се към нея.

— Ти ми спаси живота, разбираш ли го? Вече няма никакво съмнение.

— Радвам се.

— Откъде е знаел, че имам оръжие?

— Регистрирано ли е?

— Да, но какво от това? Да не искаш да кажеш, че може да хакне компютрите на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелно оръжие? Това вече е малко прекалено, не смяташ ли?

— Всъщност не. Щом е проникнал в системата на затвора, не виждам защо да не хакне регистъра на огнестрелното оръжие. И това е само едно от местата, откъдето е можел да получи тази информация. По времето, когато си купил пистолета, ти даваше всевъзможни интервюта, от Лари Кинг до „Нешънъл Инкуайърър“. Споменавал ли си, че имаш оръжие?

Поклатих глава.

— Невероятно. Да, споменавал съм. В няколко интервюта. Надявах се да стигне до Поета и това да ми спести изненадващи посещения.

— Ето, виждаш ли?

— Между другото, никога не съм давал интервю за „Инкуайърър“. Просто публикуваха статия за мен и Поета без мое участие.

— Извинявам се.

— Така или иначе, този тип не е чак толкова умен, колкото си мислим. Планът му има един голям недостатък.

— А именно?

— Аз пътувах до Вегас със самолет. Целият багаж се проверява. Не бих могъл да взема пистолета на борда.

Тя кимна.

— Възможно е. Но според мен е общоприет факт, че проверката на багажа не е стопроцентова гаранция. Това сигурно щеше да смути следователите в Или, но не достатъчно, за да ги накара да променят заключението си. Във всяко следствие има недоизяснени неща.

— Хайде да се върнем в хола.

Рейчъл излезе от стаята и аз я последвах, като хвърлих поглед към леглото. В хола тежко се отпуснах на дивана. През последния ден и половина се бяха случили много неща. Започвах да се изтощавам, ала знаех, че още дълго няма да има отдих за уморените.

— Сетих се още нещо. Шифино.

— Вегаският адвокат ли? Какво по-точно?

— Първо отидох при него и той знаеше всичко. Щеше да изобличи лъжата за така нареченото ми самоубийство.

Рейчъл се замисли за миг, после кимна.

— Това е щяло да го изложи на опасност. Нашият човек може да е възнамерявал да те убие и да се върне във Вегас, за да премахне и него. Но след като късметът му изневерява в Или, няма защо да очиства Шифино. Все пак ще поръчам на колегите във Вегас да установят контакт с адвоката и да се погрижат за защитата му.

Телефонът й иззвъня и тя незабавно отговори.

— Тук сме само двамата със собственика на къщата. Джак Макавой, репортер в „Таймс“. Жертвата също е била репортерка.

Отсреща й казаха нещо и Рейчъл отвърна:

— Веднага излизаме.

Затвори и се обърна към мен. Полицаите искали да излезем навън.

— Ще са по-спокойни, ако ги посрещнем на двора.

Тръгнахме към предната врата и Рейчъл я отвори и каза:

— Дръж си ръцете така, че да ги виждат.

И закрачи напред, като държеше високо служебната си карта.

На улицата имаше две патрулни коли и детективски автомобил. На отбивката чакаха четирима униформени полицаи и двама детективи. Униформените насочиха фенерчетата си към нас.

Когато се приближихме, познах детективите от Холивудския участък. Бяха с извадени оръжия и изглеждаха готови да ги използват, ако им дам и най-малкия повод.

Не им го дадох.

Успях да отида в „Таймс“ едва в четвъртък към обед. В редакцията кипеше оживена дейност, репортерите и редакторите сновяха като пчели в кошер. Знаех, че е заради случилото се с Анджела. Не всеки ден идваш на работа и установяваш, че твоя колега е била жестоко убита.

И че друг колега някак си е замесен в това.