Майкъл Конъли - Плашило

— Какво искаш да кажеш?

— Няма ли да ми дадете име? На всички ни давате имена, нали знаеш? Йоркширския изкормвач. Хилсайдския удушвач. Поета. Последния го познаваш, нали?

— Да, ще ти дадем име. Ще те наречем Желязната девица. Харесва ли ти?

Този път не чух изкискване в настъпилата тишина.

— А ти чуваш ли ме, Желязна девицо?

— Внимавай, Джак. Винаги мога да опитам пак, нали знаеш.

Изсмях му се.

— Ей, аз не се крия. Тук съм си. Опитай, ако ти стиска.

Той мълчеше, затова продължих по-настойчиво:

— Май ти стиска само да убиваш беззащитни жени, а?

Оттатък пак се разнесе изкискване.

— Прозрачен си, Джак. По сценарий ли действаш?

— Нямам нужда от сценарий.

— Знам какво се опитваш. Дървиш ми се и се правиш на много смел, за да ме накараш да налапам въдицата. Да се върна в Лос Анджелис и да дойда при теб. А ФБР и полицията те наблюдават и са готови да скочат и да пипнат чудовището в последния момент. Така ли е, Джак?

— Щом така смяташ.

— Е, няма да се получи. Аз съм търпелив човек, Джак. Ще мине време, може би даже години, но ти обещавам, че пак ще се срещнем лице в лице. Без маскировка. Тогава ще ти върна пистолета.

Отново чух тихото му кискане и останах с впечатлението, че откъдето и да се обажда, се мъчи да говори тихо, за да не привлича внимание. Не знаех дали е в офис, или на обществено място, обаче се сдържаше. Бях сигурен.

— Като стана дума за пистолета, как щяха да го обяснят? Нали разбираш, хем пристигам във Вегас със самолет, хем после някак си се самоубивам със собствения си пистолет? Като че ли в плана ти има грешка, а?

Този път той направо ми се изсмя.

— Джак, ти явно още не знаеш всички факти. Когато ги научиш, ще разбереш, че планът ми е безпогрешен. Само да не беше онова момиче в стаята ти. Не го бях предвидил.

Аз също. Но нямах намерение да му го призная.

— Значи не е чак толкова безпогрешен.

— Мога да поправя грешката.

— Виж, имам адски много работа. Защо ми се обаждаш?

— Нали ти казах, да видя как си. Да ти се представя официално. Вече сме свързани завинаги, нали?

— Е, така и така разговаряме, може ли да ти задам няколко въпроса за материала, който подготвяме?

— Съмнявам се, Джак. Това е между нас с теб, не е за читателите ти.

— Знаеш ли, имаш право. Всъщност изобщо не бих ти отделил място в репортажа. Да не си мислиш, че ще ти позволя да се опиташ да обясниш шибания си извратен свят в моя вестник?

Последва мрачно мълчание.

— Внимавай — гневно каза той накрая. — Трябва да проявяваш уважение към мен.

Сега аз се изсмях.

— Да проявявам уважение към теб ли? Върви на майната си. Убиваш младо момиче, което само…

Отсреща ме прекъсна нещо подобно на приглушена кашлица.

— Чу ли това, Джак? Знаеш ли какво беше?

Не отговорих и той пак издаде същия звук. Една приглушена сричка, съвсем кратка. След това го направи за трети път.

— Добре, предавам се.

— Това беше тя — произнесе името ти през найлона, след като вътре вече нямаше въздух.

И се засмя. Аз мълчах.

— Знаеш ли какво им казвам, Джак? Казвам им: „Дишай дълбоко и всичко ще свърши много по-бързо“.

И пак избухна в смях, продължителен и груб — явно държеше да го чуя докрай. После ненадейно затвори. Дълго останах с притиснат към ухото телефон.

— Шшт.

Вдигнах поглед. Лари Бърнард надничаше над ниската стена на работното ми място. Мислеше, че още разговарям.

— Още колко? — прошепна ми.

Свалих телефона от ухото си и го затиснах с длан.

— Само няколко минути. И веднага идвам.

— Добре, отивам да пусна една вода.

И се махна. Набрах номера на Рейчъл. Отговори на четвъртото иззвъняване.

— Не мога да разговарям, Джак.

— Щеше да спечелиш баса.

— Какъв бас?

— Той току-що ми се обади. Неизвестният извършител. От мобилния на Анджела.

— Какво каза?

— Нищо особено. Струва ми се, че се опитваше да разбере коя си.

— Откъде може да знае за мен?

— Нищо не знае. Опитваше се да разбере коя е била жената в хотелската ми стая в Или. Твоето присъствие провали плана му и сега е любопитен.

— Виж, Джак, каквото и да е казал, не можеш да го цитираш във вестника. Такива неща само разпалват огъня. Може да ускори цикъла си. Да започне да убива, за да пишат за него във вестниците.

— Не се безпокой. Никой тук не знае, че ми се е обаждал, и аз няма да пиша материала, тъй че той няма да попадне в него. Ще го запазя за книгата.

За пръв път споменавах възможността от тази история да излезе книга, дори пред самия себе си. Сега обаче изглеждаше напълно реалистично.