Майкъл Конъли - Плашило

Позвъняването от рецепцията в четири сутринта ме сепна, ала и ме спаси от постоянно повтарящия се кошмар за Анджела.

— Ало? — изхриптях в слушалката.

— Лимузината ви очаква, господин Макавой.

— Каква лимузина?

— Шофьорът казва, че е от Си Ен Ен.

Съвсем бях забравил. В петък го бяха уредили от службата за връзки с медиите на „Таймс“. Трябваше да се явя на живо пред нацията в едно предаване, което течеше в събота от осем до десет сутринта. Само че от осем до десет на Източното крайбрежие. Което означаваше от пет до седем на Западното. В петък продуцентът още не беше наясно точно кога ще ме включат, затова трябваше да съм готов за пет.

— Предайте му, че слизам след десет минути.

Всъщност минаха петнайсет, докато се замъкна под душа, а после се избръсна и облека последната си изгладена риза. Шофьорът невъзмутимо подкара към Холивуд. Нямаше никакво движение и щяхме да стигнем навреме.

Колата не беше точно лимузина, а линкълн „Таун Кар“. Преди година бях написал серия репортажи за един адвокат, който използваше същия модел като офис, докато негов клиент го возеше, за да отработи таксите си. Пътуването на задната седалка започваше да ми харесва. Реших, че това е чудесен начин да разглеждаш Лос Анджелис.

Сградата на Си Ен Ен се намираше на Сънсет Булевард, недалеч от холивудския полицейски участък. Минах през контролния пункт във фоайето и се качих в студиото, където се очакваше дистанционно да ме интервюират от Атланта в предаването „Съботно издание“. Една млада особа ме заведе в чакалнята, където заварих Уанда Сесъмс и Алонзо Уинслоу. Кой знае защо, ме порази мисълта, че са станали толкова рано и са ме изпреварили — мен, професионалния журналист.

Уанда ме погледна така, сякаш не ме познава. Алонзо едва си държеше очите отворени.

— Спомняте ли си ме, Уанда? Аз съм Джак Макавой, репортерът. Миналия понеделник идвах у вас.

Тя кимна и изщрака със зле пасващото си чене. Когато ходих у тях, не го носеше.

— Аха. Ти написа онез лъжи за моя Зо във вестника.

Тези думи изведнъж разсъниха Алонзо.

— Е, обаче сега е на свобода, нали? — побързах да контрирам.

Приближих се и подадох ръка на внук й. Той колебливо я пое и се ръкувахме, но момчето явно се колебаеше относно моята самоличност.

— Радвам се най-после да се запознаем, Алонзо. Радвам се и че те пуснаха. Аз съм Джак, репортерът, който разговаря с баба ти и започна разследването, довело до твоето освобождаване.

— Баба ми ли? К’ви ги плещиш, да го еба?

— Тоя не знае к’во говори — решително се намеси Уанда.

Моментално разбрах грешката си. Уанда му беше баба, обаче се правеше на негова майка, мамчето, защото истинската му родителка беше клошарка. Той сигурно я смяташе за своя сестра, ако изобщо я познаваше.

— Извинявай, обърках се — поправих се аз. — Както и да е, май ще ни интервюират заедно.

— Тебе пък що ше те интервюират, еба ти? — поинтересува се Алонзо. — Нали аз киснах в панделата?

— Сигурно защото аз те измъкнах на свобода.

— Да бе! Господин Майър вика, че той ме бил измъкнал.

— Нашият адвокат го измъкна — потвърди Уанда.

— Тогава защо вашият адвокат не е тук и няма да го дават по Си Ен Ен?

— Ше дойде.

Кимнах. Това беше нещо ново за мен. Когато в петък си тръгвах от работа, в предаването щяхме да участваме само ние с Алонзо. Сега се появяваха мамчето и Майър. Реших, че няма да се получи добре на живо. Твърде много хора, с поне един от които цензорите на предаването щяха да берат ядове. Отидох при масата с кафеварката и си налях кафе. Чисто. После бръкнах в кутията с донъти и си избрах един с глазура. Опитах се да се дистанцирам от другите двама в чакалнята и се загледах в монтирания високо на стената телевизор, включен на Си Ен Ен — скоро щеше да започне шоуто, в което щяхме да участваме. След малко се появи асистент, който ни закачи микрофони на яките, постави ни по една слушалка в ухото и скри жиците под горните ни дрехи.

— Може ли да разговарям с продуцента? — прошепнах му. — Насаме?

— Веднага ще му предам, господине.

Седнах си на мястото, зачаках и след четири минути чух мъжки глас да произнася името ми.

— Господин Макавой?

Огледах се и със закъснение разбрах, че гласът идва по слушалката ми.

— Да?

— Аз съм Кристиан Дюшато от Атланта. Продуцент съм на днешното предаване и искам да ви благодаря, че станахте толкова рано, за да участвате.

Ще обсъдим всичко след няколко минути, когато влезете в студиото. Налага ли се да разговаряте с мен преди това?