Майкъл Конъли - Плашило

— Както кажеш.

„Точно така“, помисли си Карвър, ала премълча.

— Побързай — нареди на Стоун. — Скоро ще съмне. Стоун светкавично започна да засипва трапа с пръст и пясък.

Както трябваше да очаквам, моят ред да се появя в предаването дойде чак през втория час. Четирийсет и пет минути седях и чаках в малкото мрачно студио и гледах първата половина. Имаше материал за Ерик Клептън и „Кръстопътища“, центъра за възстановяване на зависими, който беше открил на Карибите. Накрая пуснаха концертно изпълнение на Клептън — блус или соул версия на „Някъде отвъд дъгата“, трогателно и обнадеждаващо парче с оглед на темата, но преждевременно прекъснато от реклама.

През почивката получих едноминутно предупреждение и скоро се озовах в национален ефир, че и отвъд. Водещият в Атланта ме обсипваше с тактични въпроси и аз му отговарях с въодушевление, което измамно предполагаше, че ги чувам за пръв път и че историята не се върти от три дни в „Таймс“. Когато свърших и предаването продължи нататък, Кристиан Дюшато ми съобщи по слушалката, че мога да си вървя и че ми бил длъжник, задето съм спасил шоуто от катастрофата на име Алонзо Уинслоу. Лимузината щяла да ме закара където поискам.

— Кристиан, имаш ли нещо против да използвам колата, за да се отбия на едно място по пътя? Няма да се бавя.

— Ни най-малко. Уредил съм друг транспорт на Алонзо, тъй че лимузината е на твое разположение до обяд. Както казах, длъжник съм ти.

Минах през чакалнята да си взема още една чаша кафе и заварих Алонзо и Уанда още да висят там. Явно чакаха някой да ги заведе в студиото, за да ги интервюират. Никой не им беше казал, че участието им е отменено, а явно бяха прекалено наивни, за да го проумеят сами.

Реших да не бъда приносител на лошата новина. Сбогувах се и им дадох по една визитка с номера на мобилния ми телефон.

— Ей, скивах те по телевизията — осведоми ме момчето, като кимна към плоския екран на стената. — Готин си, да го еба. С’а е мой ред.

— Благодаря, Алонзо. Всичко хубаво.

— Ше е хубаво, ако некой ми шари едно милионче.

Кимнах, взех си още един донът с кафето и излязох. Алонзо остана да чака своя милион, който никога нямаше да получи.

В колата казах на шофьора за отклонението, което трябваше да направим, и той отговори, че вече са му наредили да идем където пожелая. Спряхме на моята отбивка в седем и двайсет. Останах на седалката почти цяла минута: гледах къщата и събирах смелост да вляза.

Отключих входната врата, прекрачих прага и се озовах сред тридневна поща, пускана периодично през процепа. Ни дъжд, ни сняг, ни жълтата полицейска лента не беше попречила на моя пощальон да изпълнява задълженията си. Бързо прегледах пликовете и установих, че са пристигнали две от новите ми кредитни карти. Пъхнах ги в задния си джоб и зарязах всичко друго на пода.

Из къщата бяха пръснати останки от огледа на местопрестъплението. Сякаш всички повърхности бяха покрити с черен прах за снемане на пръстови отпечатъци. Навсякъде се въргаляха празни кутии от тиксо и латексови ръкавици. Следователите и криминалистите явно не бяха мислили за обитателите на жилището.

Поколебах се само за миг, после минах по коридора и влязох в спалнята. Носеше се миризма на спарено, което ме озадачи, защото ми се стори по-силна от деня, в който открихме трупа на Анджела. Скарата, матрака и самото легло ги нямаше — реших, че са ги отнесли за анализ и като веществено доказателство.

За момент спрях и се загледах в мястото, където по-рано се намираше леглото. Ще ми се да мога да кажа, че сърцето ми бе изпълнено със скръб за Анджела Кук. Ала вече или бях преминал този етап, или разумът ми се защитаваше и не ми позволяваше да се съсредоточавам върху такива неща. Ако изобщо мислех за нещо, това беше, че ще ми е адски трудно да продам имота. Ако изобщо изпитвах нещо, това бе желанието да се махна колкото може по-бързо оттук.

Докато отварях дрешника, си спомних един свой някогашен репортаж за частна фирма, почистваща домове, в които е било извършено убийство или самоубийство. Бизнесът им процъфтяваше. Реших да изровя материала от архива и да им се обадя. Може пък да ми дадяха отстъпка.

Свалих големия си куфар от лавицата, оставих го на пода и когато го отворих, отвътре лъхна на застояло. Не го бях използвал, откакто преди десет години се бях нанесъл. Енергично се заех да го пълня с дрехите, които носех обикновено. Когато го затворих, извадих по-често употребявания си сак и подредих вътре обувки, колани и вратовръзки — въпреки че последните скоро вече нямаше да ми трябват. Накрая отидох в банята и събрах всичко от мивката и шкафчето в един найлонов чувал за смет.