Майкъл Конъли - Плашило

— Сядай, Джак. Как сме тази сутрин?

Настаних се на един от двата стола пред бюрото му.

— Не знам за теб, обаче аз съм добре. Като се има предвид всичко.

Креймър замислено кимна.

— Да, откакто предишния път седя на този стол, изтекоха удивителни десет дни.

Всъщност бях седял на другия, когато ми съобщи, че съм съкратен, но не си струваше да го поправям. Зачаках да чуя какво ще ми каже — на мен или на „нас“, ако продължеше да говори в множествено число.

— Имам добра новина за теб — започна той.

Усмихна се, премести някакъв документ от края към средата на бюрото, загледа го и продължи:

— Виждаш ли, Джак, според нас този случай с труповете в багажника ще има развитие. Независимо дали заловят убиеца скоро, ние дълго ще експлоатираме тази история. И затова смятаме, че ще имаме нужда от теб, Джак. С две думи — искаме да останеш.

Изгледах го неразбиращо.

— Искаш да кажеш, че не ме уволнявате, така ли?

Креймър продължи, сякаш нищо не съм го питал, сякаш изобщо не ме е чул.

— Предлагаме ти шестмесечно удължаване на договора, което влиза в сила при подписването му.

— Искаш да кажеш, че пак ще ме уволните, обаче след шест месеца.

Главният редактор завъртя документа и го побутна към мен, за да го прочета.

— Това е стандартно удължаване, каквото в бъдеще често ще използваме тук, Джак.

— Аз нямам договор. Как може да го удължите, след като изобщо нямам договор?

— Нарича се така, защото в момента си наш служител и имаш договор по подразбиране. Тъй че всякакви промени в положението, които са договаторно установени, се смятат за „удължаване“. Това просто е правен жаргон, Джак.

Не възразих, че не съществува дума „договаторно“. Но докато преглеждах първата страница на документа, се натъкнах на един адски сериозен проблем.

— Според това тук ще получа трийсет хиляди долара за шест месеца.

— Да, това е стандартното заплащане при удължаване.

Бързо пресметнах наум.

— Я да видим, това са около осемнайсет хиляди по-малко, отколкото печеля за шест месеца сега. Значи искате да взимам по-малко, за да ви помогна да отразявате историята преди всички останали. Чакай да позная…

Вдигнах документа и го прелистих.

— Басирам се, че вече няма да получавам медицинска, стоматологична и пенсионна осигуровка. Нали така?

Не успях да открия такава клауза и заключих, че такава няма просто защото няма да имам осигуровки.

— Джак — успокоително отвърна Креймър. — Аз имам право да договарям допълнително някои финансови условия, но ще се наложи сам да си плащаш осигуровките. Вече така ще правим с тези неща. Това просто е повеят на бъдещето.

Пуснах договора на бюрото и погледнах главния редактор.

— Чакай да дойде твоят ред.

— Моля?

— Да не смяташ, че ще свърши с нас? С репортерите и ресорните редактори? Да не смяташ, че ако си добър войник и им вървиш по свирката, нищо не те заплашва?

— Джак, сега не обсъждаме моето положение…

— Не ми пука. Няма да подпиша този парцал. Предпочитам да рискувам и да остана безработен. И ще го направя. Но някой ден ще стигнат до теб и ще ти предложат да подпишеш такова нещо — тогава ще се чудиш как ще плащаш за зъболекаря на децата си, за лекарите, училището и всичко останало. И се надявам, че няма да имаш нищо против, защото това просто е повеят на бъдещето.

— Ти изобщо нямаш деца, Джак. И да ме заплашваш, понеже аз имам, е…

— Не те заплашвам и изобщо не става дума за това. Става дума за…

Безмълвно вперих поглед в него.

— Няма значение.

Станах, излязох от офиса и тръгнах право към бюрото си. По пътя си погледнах часовника, после извадих мобилния си телефон, за да видя дали случайно не съм пропуснал обаждане. Във Вашингтон наближаваше един, а още нямах вести от Рейчъл.

Седнах на работното си място и проверих телефона и имейла. Нямаше съобщения.

Досега бях избягвал да й се натрапвам, но трябваше да знам какво става. Набрах номера на джиесема й и директно се включи гласовата поща. Помолих я да ми позвъни при първа възможност и прекъснах връзката. За да се уверя, че телефонът й не е повреден и че не е забравила да го включи след края на разпита, се обадих в хотел „Монако“ и поисках да ме свържат с нейната стая. Отговориха ми, че е напуснала сутринта.

В момента, в който затворих, стационарният ми телефон иззвъня. Беше Лари Бърнард, който седеше на две бюра от мен.

— Какво искаше Креймър, да те назначи пак ли?

— Да.

— Какво?! Сериозно?

— С по-ниска заплата, естествено. Казах му да си го начука.