Майкъл Конъли - Плашило

— Нещо да помогна?

За малко да се метна през завесата на душа. Беше шофьорът. Преди десет минути го бях оставил в колата с думите, че ще се бавя само пет.

— Изкара ми ангелите бе, човек.

— Само исках да видя дали нямаш нужда от нещо… Какво се е случило тук?

Зяпаше пръснатите на пода латексови ръкавици и празното място, където по-рано беше леглото.

— Дълга история. Ако смъкнеш този голям куфар в колата, аз ще донеса останалото. Трябва да проверя нещо на компютъра, преди да тръгнем.

Свалих ракетата си за ракетбол от кукичката на гърба на вратата и излязох след него с чувала и сака. Оставих всичко в багажника до куфара и тръгнах обратно към къщата. Забелязах, че съседката оттатък улицата е застанала на тяхната отбивка и ме наблюдава. Държеше току-що доставения й „Таймс“. Махнах й, но тя не ми отговори и разбрах, че вече няма да се държи дружелюбно с мен. Бях донесъл мрак и смърт в нашия хубав квартал.

Влязох и отидох направо в кабинета. Веднага установих, че настолният ми компютър не е на бюрото. Нямаше го — бяха го взели от полицията или ФБР. Мисълта, че непознати хора преглеждат материалите и личните ми файлове, включително злополучния ми роман, някак си ме накара да се почувствам разголен. Аз не бях убиецът, обаче агентите ми бяха прибрали компютъра. Когато Рейчъл се прибереше от Вашингтон, щях да я помоля да ми го върне.

Раменете ми се изгърбиха и усетих, че хладнокръвната фасада, която ми помагаше да издържа завръщането си вкъщи, се руши. Трябваше да се махна, иначе ужасът на случилото се с Анджела отново щеше да проникне в мислите ми и да ме парализира. Трябваше да побързам.

Последната ми спирка беше кухнята. Проверих хладилника и извадих всичко развалено или наближаващо датата на годност. Пуснах в чувала и бананите от фруктиерата и половин хляб от шкафа. После излязох през задната врата и изхвърлих чувала в голямата кофа до гаража. Върнах се вътре, заключих и излязох през предната врата.

— Обратно в „Киото“ — казах на шофьора.

Разполагах с почти цял ден и беше време отново да се захвана с работа.

Докато се отдалечавахме, видях, че съседката се е върнала в безопасния си малък дом. Изкуших се да се обърна и погледнах къщата си през задното стъкло.

Никога не бях имал друг имот, не бях имал и намерение да се местя. Сега осъзнавах, че съм я получил от един убиец, за да ми я отнеме друг.

Завихме по Сънсет и я изгубих от поглед.

Докато Стоун събираше нещата, които искаше да вземе, Карвър проверяваше подозрението си на компютъра и след всяко търсене пускаше листовете в машината за унищожаване на документи. Искаше да остави на ФБР нещо, което да ангажира вниманието на агентите.

Накрая на екрана се появи репортаж със снимка. Той бързо го прегледа и се обърна към Стоун, който хвърляше дрехи в един черен чувал за смет. Нямаше куфар. Движеше се предпазливо — явно още изпитваше болки.

— Бях прав — заяви Карвър. — Тя е в Лос Анджелис.

Фреди пусна чувала, приближи се и погледна над рамото му средния екран. Карвър кликна два пъти с мишката върху фотографията, за да я уголеми.

— Тя ли е?

— Нали ти казах, само я зърнах на минаване покрай стаята. Не й видях лицето. Седеше на един стол отстрани. Може да е тя, може и да не е.

— Струва ми се, че е тя. Била е с Джак. Рейчъл и Джак — отново заедно.

— Я чакай! Рейчъл ли?

— Да. Специален агент Рейчъл Уолинг.

— Май… май го чух да казва „Рейчъл“.

— Кой?

— Макавой. Когато отвори вратата и влезе в стаята. Тъкмо се приближавах зад него. Чух я. Тя каза: „Здравей, Джак“. После той отговори нещо и май каза „Рейчъл“. Май каза нещо като: „Какво правиш тук, Рейчъл?“

— Сигурен ли си? Досега не си споменавал за това.

— Знам, ама ти сега ми го припомни. Сигурен съм, че каза „Рейчъл“.

Карвър се развълнува от перспективата да бъде преследван от Макавой и Уолинг. Появата на двама такива противници значително повишаваше залога.

— За какво е тоя репортаж? — попита Стоун.

— За това как тя и едно лосанджелиско ченге заловили човека, когото наричали Торбалана. Той режел жени на парчета и ги поставял в чували за боклук. Снимката е от пресконференцията, която са дали. Преди две години и половина в Лос Анджелис. Убили са Торбалана.

Чуваше как младежът диша през устата.

— Събра ли си вече багажа, Фреди?

— Какво ще правим? С нея ли ще се заемем?

— Едва ли. Мисля да почакаме.

— Какво да почакаме?

— Нея. Сама ще дойде при нас и тогава ще е страхотна плячка. Ще я направим много специален агент.