Майкъл Конъли - Плашило

— Да, само почакайте един момент.

Излязох в коридора и затворих вратата.

— Искам само да се уверя, че вашият човек със заглушителя си разбира от работата — казах тихо.

— Не ви разбирам — озадачи се Дюшато. — Какъв заглушител?

— Не съм сигурен точно как се казва, но трябва да знаете, че Алонзо Уинслоу може и да е едва шестнайсетгодишен, обаче използва на всяка втора дума „еба ти“.

Последва мълчание, ала не задълго.

— Ясно — въздъхна Дюшато. — Благодаря за предупреждението. Опитваме се да разговаряме с гостите си преди предаването, но понякога не остава време. Адвокатът му там ли е вече?

— Няма го.

— Явно не можем да го открием, не отговаря на мобилния си телефон. Надявах се той да… хм… овладее клиента си.

— Е, засега го няма. И трябва да сте наясно с нещо, Кристиан. Хлапето не е извършило това убийство, което обаче не означава, че е невинна душица, ако разбирате какво искам да кажа. Той е член на улична банда. Крипс. Носи дънки, синя тениска и синя кърпа за глава.

Този път отсреща нямаше никакво колебание.

— Добре, ще се погрижа за това — отвърна продуцентът. — Готов ли сте да излезете пред камерата сам? Тази част от предаването е осем минути, с видеорепортаж по средата. След като извадите репортажа и вашето представяне, остават между четири и половина и пет минути ефирно време с нашия водещ в Атланта. Съмнявам се, че ще ви питат нещо по случая, за което още не са ви питали.

— Няма значение, готов съм.

— Добре, тогава до скоро.

Дюшато се изключи и аз се върнах в чакалнята. Седнах на кушетката до стената срещу Алонзо и неговата майка/баба. Не го заговорих, но накрая той се опита да го направи.

— Викаш, ти си я задействал цялата таз работа, а?

Кимнах.

— Да, след като твоята… след като Уанда ми се обади и ми каза, че не си виновен.

— И що тъй? Дос’а никой бел не ме е ебавал за нищо.

Свих рамене.

— Просто такава ми е работата, Уанда ми каза, че полицията е допуснала грешка, и аз направих проверка. Натъкнах се на още случаи като твоя и събрах две и две.

Алонзо замислено кимна.

— И ше ти шитнат един милион кинта, нали?

— Моля?

— Нали ти шарят затуй, че си тука? Мене не ми шарят. Поисках им неколко кинта, ама те не щат да ми бутнат и цент, да го еба.

— Ами да, в новинарските телевизии обикновено не плащат.

— Обаче правят пари от него — включи се Уанда. — Защо да не платят на момчето?

Отново свих рамене и предложих на Алонзо:

— Поискай им пак.

— Аха, мисля да поискам, докато ме интервюират на живо. К’во ше каже оня шибаняк тогаз, а?

Само кимнах. Съмнявам се, че Алонзо беше наясно, че микрофонът му е включен и че някой в коридора или чак в Атланта го слуша. Минута след като той съобщи плана си, вратата се отвори и асистентът ме повика. На излизане момчето извика подире ни:

— Ей, къде отивате бе? Кога ше ме дават по телевизията?

Асистентът не отговори. Докато вървяхме по коридора, го погледнах. Изглеждаше разтревожен.

— Вие ли трябва да му съобщите, че няма да участва? — попитах.

— Да — изсумтя той. — И ще ви кажа само едно — радвам се, че са го накарали да мине през детектора за метал във фоайето. Е, за всеки случай проверих и лично.

Усмихнах се и му пожелах късмет.

Наближаваше изгрев-слънце. Карвър седеше на един голям камък и гледаше неравната линия светлина над силуета на планинската верига. Беше красиво.

Стоун се бъхтеше пред него. Трудеше се здраво с лопатата и бе стигнал до студената твърда земя под мекия пласт от пръст и пясък.

— Фреди — спокойно рече Карвър. — Я ми разкажи пак.

— Нали вече ти разказах!

— Разкажи ми пак. Искам да знам точно какво сте говорили, защото трябва да определя мащабите на пораженията.

— Няма никакви поражения. Никакви!

— Разкажи ми пак.

— Господи!

Младежът гневно заби лопатата в трапа и от удара в някакъв камък се разнесе остър звън, който отекна в пустошта. Карвър отново се огледа, за да се увери, че са сами. Светлините на Мейса и Скотсдейл в далечината на запад приличаха на бързо разпространяващ се горски пожар. Той се замисли и реши да почака. Фреди още можеше да му бъде полезен. Този път само щеше да му даде урок.

— Разкажи ми пак — за пореден път нареди Карвър.

— Рекох му, че има късмет, и туй беше всичко — накрая отстъпи Стоун. — И се опитах да разбера коя е кучката, дето го чакаше в стаята му. Оная, дето прееба целия план.

— Друго?

— Това беше. Рекох му, че някой ден ще му върна пистолета, че лично ще му го занеса.